След това извади портмонето от джоба си, бръкна в него, пъхна в ръката на Емил две банкноти от по пет марки и рече:
— Ето ти малко дребни пари! Може да ти потрябват. И всичко добро! Времето през следващите седмици ще бъде хубаво! Така поне пишеше във вестника. И, разбира се, държа, на думата си, за което обещах на пазара. Всеки ден ще се отбивам при майка ти. Макар и само за един час.
Емил прибра грижливо банкнотите. След това стисна ръката на фелдфебела:
— Много ти благодаря за всичко, Хайнрих!
— Няма за какво, момчето ми! — Йешке се опита да тикне куфара още по-назад. — Иначе още при първия завой ще падне на главата ти. А сега аз си тръгвам.
Той слезе на перона и застана зад госпожа Тишбайн.
Майка му се приближи до прозореца и му поръча да поздрави баба си, Пони и всички останали.
— И не влизай разгорещен във водата. Иначе ще получиш сърцебиене.
— А от това няма полза! — извика Йешке и се засмя смутено.
— Не забравяй да си изядеш сандвичите! — прибави майка му. — Инак ще изсъхнат.
Началникът на гарата вдигна сигналния флаг. Влакът изригна пара и даде тласък.
— Обичай ме все така — каза момчето, но толкова тихо, че майка му не го разбра. В следния миг това много го зарадва.
Влакът потегли бавно.
— И не цапай паметници! — извика фелдфебелът Йешке със смях.
След това можеха само да, си махат с ръце.
Този път пътуването мина без сънища и кражби.
Емил беше взел учебника си по география — част I, Германия, и се запозна още веднъж най-подробно със залива на Любек, с Мекленбургската езерна площ, с Померания, остров Рюген и Балтийското крайбрежие. Четеше внимателно, като че ли се готвеше за изпит.
Задълбоченото учене беше негов навик. (Има и по-лоши навици.)
След като прочете два пъти всичко, което пищеше в учебника, той го затвори и започна да се любува на спокойната местност, която влакът прекосяваше. И докато наблюдаваше зреещите ниви всички уроци в главата му се разбъркаха като дузина воденични камъни. Безцелната обсада на Щралзунд и Холщайнска Швейцария, готическият стил и родното място на фелдмаршал Блюхер, варовитите скали на Рюген и Мекленбургското скотовъдство, въглищарството, хвойновата ракия и прочутите марципани в Любек, десантът на Густав Адолф Шведски и композитора Букстехуде, всичко това се смеси като във въртящ се калейдоскоп и за да се успокои, Емил изяде сандвичите до шушка. Хартията изхвърли през прозореца. Тя изшумя, хвръкна и накрая кацна в една леха с тикви пред къщичката на някакъв кантонер. Бариерата пред пътя беше спусната. Една кола зад нея чакаше влака да отмине. До коларя седеше момче и махаше на пътниците. Емил също му махна.
Хора слизаха. Другаде се качваха. Понякога в купето влизаше кондукторът и драскаше на гърба на билетите дебели черти с молив. Значи от липса на разнообразие не можеше да се оплаче.
А влакът се приближаваше много по-бързо, отколкото преди две години, към столицата на Германия.
И винаги е така. Безразлично дали се отнася за някоя малка разходка, или за пътуване с влак, втория път то ни се струва много по-късо, отколкото първия. (Впрочем това важи не само за разстояния, които се измерват в метри и сантиметри.)
Бабата на Емил и Пони се провряха през контролата на гара Фридрихщрасе.
— Не тичай така! — каза бабата. — Аз съм стара жена, а не съм бърз влак. — Черната й шапчица с панделки се беше изкривила настрана.
— След една минута момчето ще пристигне — отвърна Пони нетърпеливо. — Можехме спокойно да дойдем малко по-точно.
Баба й разтърси енергично глава, при което шапчицата й се плъзна още по-настрана.
— По-точно от точното няма. Половин час по-рано е също тъй неточно, както и половин час по-късно.
Пони поиска да възрази нещо, но в това време към тях се запъти Професора, който ги беше забелязал. Той свали фуражката си и каза:
— Добър ден, госпожи!
После взе куфара от ръцете на Пони и започни да пробива път.
— Добър ден, господин едри земевладелецо — отвърна бабата.
Той се засмя и заведе гостите при родителите си. Съдебният Съветник Хаберланд се ръкува и с двете й им представи съпругата си. Госпожа Хаберланд беше хубава й елегантна жена, не по-висока от сина си. Застанала до високия си слаб мъж, тя приличаше на малко момиченце.
Пони направи няколко поклона и предаде всички поздрави от родителите си до семейството на Професора. А баба й каза, че никога досега не е била на море и страшно се радвала.
След това всички замълчаха и зачакаха Емил. Това не продължи много. Скоро влакът се зададе и нахлу с трясък в гарата, където спря. Пътниците започнаха да слизат.