— Сигурно момчето пак е слязло на гара „Зоологическа градина“ — проплака Пони. Но ето че „момчето“ слезе от един от вагоните, смъкна и куфара си и се огледа. Когато забеляза другите, Емил се усмихна и се затича къй тях. След като остави куфара, той целуна баба си, подаде ръка на родителите на Професора. Момчетата бяха официални и сдържани. Така е винаги между момчета, които отдавна не са се виждали. След десет минути, разбира се, всичко се променя.
— Густав още рано сутринта отпраши с моторетката си — каза Професора.
— Аха — рече Емил.
— Изпраща ти много поздрави.
— Благодаря.
— А малкият Динстаг замина още снощи.
— Значи не отиде в Наухайм?
— Не. Докторът позволи на майка му да иде на море.
— Великолепно! — възкликна Емил.
— И аз мисля така — каза Професора.
След това и двамата замълчаха смутено. Съдебният съветник спаси положението. Той удари три пъти с бастуна си по плочите.
— Слушайте всички! Сега отиваме на Щетинската гара. Аз ще наема две таксита. В едното ще пътуват възрастните, а в другото — децата.
— А аз? — запита Пони Хютхен.
Всички се засмяха. Разбира се, с изключение на Пони. Тя се почувствува докачена и каза:
— Не съм вече дете. А не съм още и възрастна. Какво съм всъщност?
— Едно глупаво момиче и нищо повече — каза баба й. — За наказание ще пътуваш при възрастните. Тогава ще ти стане ясно, че си още дете.
Обядваха в бюфета на Щетинската гара. След това се настаниха във влака, който щеше да ги отведе до Балтийско море. И понеже бяха дошли навреме, успяха да си запазят цяло купе въпреки многото пътници, които отиваха на почивка. Влакът беше препълнен с деца, знаменца, кофички за пясък, топки, лопатки, кори от портокали, сгънати лежащи столове, кесии с череши, балончета, смехове и глъчка. Сега той се провираше бързо през боровите гори на провинция Бранденбург. Беше много весел влак. Глъчката се разнасяше през отворените прозорци и ечеше сред тихата околност. Боровете се полюшваха леко от тихия летен вятър и си шепнеха: „Голямата ваканция започна!“
— Да — промърмори един стар бук.
Четвърта глава
ВИЛА „МОРСКИ БРЯГ“
Корлсбютел не е от големите морски курорти. Преди десет години той дори нямаше още гара. Тогава, за да се стигне дотам, трябваше да се слезе на една малка станция, между Любек и Щралзунд, която, ако не се лъжа, се казваше Щубенхаген. И при особено голямо щастие там можеше да се намери някое старомодно превозно средство, впрегнато с тежък мекленбургски кон, който затътряше курортистите до Корлсбютел по песъчливия, разбит горски път. Вляво и вдясно се простираше степта. Хвойновите храсти приличаха на зелени джуджета между вековните дъбове и буки. Понякога през тихата гора се стрелваще стадо сърни. А от въглищарските клади, които се намираха по горските поляни, се издигаше синкав лютив дим в летния въздух. Всичко беше както в приказките на Братя Грим.
Днес обаче не е така. Днес всеки пътува, без да сменя влака, до самия Корлсбютел, слиза важно на гарата, дава куфара си на носач и след три минути е в хотела, а след десет — край морето. Струва ми се, че по-рано беше по-хубаво. Тогава пристигането на море беше свързано с мъчнотии. А мъчнотиите, които препречват пътя към дадена цел, не бива да се подценяват. Те имат и своята добра страна.
Половината Корлсбютел се беше стекъл на гарата, за да посрещне летовниците. Площадът край гарата беше препълнен с коли, файтони, моторетки, тарги и двуколки. Очакваха се много гости и още повече багаж.
Госпожица Клотилда Зеленбиндер, старата домашна прислужница на Хаберландови, се беше облегнала на решетката и когато забеляза съдебния съветник започна да маха с две ръце. Той надвишаваше с цяла глава хората, които слизаха от влака.
— Тук съм! — викаше тя. — Господин съветник! Господин съветник!
— Не викайте така, Клотилдо — каза Хаберланд, докато се ръкуваше с нея. — Не сме се виждали отдавна, а?
Клотилда се засмя:
— О, само два дни.
— Всичко в ред ли е?
— Мога да кажа. Добър ден, милостива госпожо! Как се чувствувате. Добре, че дойдох по-рано. В къщата имаше сума работа. Добър ден, Тео. Но ти си бледен, миличък! Какво ти е? А това сигурно е приятелят ти Емил. Нали? Добър ден, Емиле. Чувала съм много неща за теб. Леглата са застлани с чисти чаршафи. Тази вечер има бифтек със салата. Месото тук е по-евтино, отколкото в Берлин. Ах, а това е Пони Хютхен, братовчедката на Емил. Веднага се познава. Каква прилика! Донесе ли и колелото си? Не?
Бабата на Емил си запуши ушите.
— Спрете за малко! — помоли тя. — Спрете за малко, госпожице. Ще ми спукате тъпанчетата. Аз съм бабата на Емил. Добър ден, любезна моя.