— Но тази прилика! — повтори прислужницата на Хаберландови. След това се поклони и каза: — Клотилда Зеленбиндер.
— Това някаква нова професия ли е? — запита бабата.
— Не, така се казвам.
— Ах, горката! — извика бабата. — Идете при лекар. Може би ще ви предпише друго име.
— Сериозно ли говорите? — запита Клотилда.
— Не. — отговори старата жена. — Не, умнице. Аз почти никога не говоря сериозно. Много рядко си заслужава.
След това куфарите и чантите бяха натоварени в каруца, която Клотилда беше заела от коларя Крьогер. Теглеше я един слуга. Емил и Професора бутаха. Така изминаха Блюхерщрасе. Възрастните и Пони вървяха малко по-назад.
Неочаквано се чу силно изсвирване. От страничния път зави с пълна скорост една моторетка. И изведнъж спря. Слугата дръпна уплашено колата и се развика така, че околните прозорци задрънчаха. За щастие той ругаеше на диалект.
— Не се ядосвайте чак толкова! — извика мотоциклетистът. — Това не е толкова важно.
Емил и Професора погледнаха изненадани иззад куфарите и изреваха с въодушевление: „Густав!“ После заобиколиха тичешком колата и се втурнаха да поздравят стария си приятел. От уплаха той изпусна моторетката на шосето, вдигна спортните очила на челото си и каза:
— Само това ми липсваше, господа! Да прегазя най-добрите си приятели. Всъщност ние искахме да ви вземем от гарата.
— Никой не, може да отиде срещу съдбата си — обади се някакъв глас от уличния ров.
Густав погледна уплашено към моторетката си.
— Но къде е малкият Динстаг? — извика той. — Та той само преди миг още седеше зад мене.
Всички отправиха очи към рова. Там седеше Динстаг. Не му беше станало нищо. Той беше направил голяма дъга във въздуха и се беше намерил в тревата. А сега се засмя на приятелите си и каза:
— Ваканцията започва добре! — После скочи и извика: — Парола Емил!
— Парола Емил! — повториха четиримата и въодушевено продължиха заедно пътя си. Възрастните вървяха далеч зад тях. Те изобщо не бяха забелязали нищо.
— Ето там е вилата на Тео! — каза Клотилда Зеленбиндер гордо и посочи с ръка напред.
Беше чудесна старинна къща. Сред градина от цветя, лехи и дървета. На фронталната й страна беше написано: „Вила «Морски бряг»“.
Клотилда продължи:
— Това, което виждате долу вляво, е голяма стъклена веранда, с плъзгащи се стъкла. А над нея се намира открит балкон за слънчеви бани. Съседната стая съм подредила за господин и госпожа Хаберланд. Нали сте съгласна, милостива госпожо?
— Съгласна съм с всичко, което правите — каза дружелюбно майката на Професора.
Прислужничката се изчерви.
— Съседната стая е определена за бабата на Емил и Пони Хютхен. Момчетата ще настаним в партера. В стаята до верандата. А в съседната стая има една софа. Ако дойде някой на гости, ще спи там. А ще можем да разтворим и едно походно, сгъваемо легло. Ще се яде на верандата. При хубаво време, естествено, това може да става и в градината, макар навън яденето да изстива по-бързо. Разбира се, можем да го покриваме с нещо.
Тя се огледа.
— Ами къде са момчетата? Те трябваше да са пристигнали преди нас.
— Те са си легнали — каза бабата на Емил. — А ако продължавате да говорите така, сигурно ще се наспят и пак ще станат.
Прислужничката погледна несигурно към дребната стара жена.
— Човек никога не знае какво точно искате да кажете!
— Това е въпрос на упражнение, — поясни Пони. — Татко казва, че шегата на баба е в устата.
След това тя отвори градинската порта и се втурна към къщата. Възрастните я последваха бавно, като даваха наставления на слугата къде да занесе отделните куфари и чанти.
Зад къщата се намираше по-олямата част от градината. Там се лутаха четирите момчета и търсеха гараж. За моторетката на Густав. Професора седеше на една пейка, люлееше крака и разсъждаваше:
— Очевидно има две възможности. Да я оставим или в парника при доматите, или в бараката със сечивата.
— В парника ще бъде много топло — предположи Динстаг.
А Емил обмисляше:
— В бараката сигурно има ножове и други остри предмети. Гумите лесно могат да пострадат.
Густав изтича до бараката, погледна вътре и сви рамене:
— Тук няма място дори за тротинетка, камо ли за моята тежка машина.
— Та ти това тежка машина ли го наричаш? — засмя се Професора.
— Без шофьорска книжка няма по-тежки — заяви обидено Густав. — За мен тя е достатъчно тежка. А ако преди малко не бях спрял така внезапно, сега щяхте да представлявате купчина кокали.
— Да изключим отоплението в парника — предложи Динстаг.