Професора поклати глава:
— Тогава доматите ще останат зелени.
— Не мислиш ли, че на доматите ще им е все едно дали ще бъдат зелени, или червени! — извика Густав. — Това не е толкова важно.
В този миг се зададе Пони Хютхен. Емил я повика и запита:
— Не знаеш ли някакъв гараж за моторетката на Густав?
Момичето спря и затърси с очи. След това посочи към края на градината.
— Каква е онази постройка там?
— Това е тъй нареченият павилион — каза Професора.
— И за какво се използува? — запита Пони.
— Нямам понятие! — отвърна момчето.
Упътиха се към павилиона. Густав вървеше последен и тикаше моторетката си.
Павилионът беше стъклена къщичка, в която имаше бяла лакирана маса и зелена лейка.
— Великолепно! — извика Професора. — Та това сякаш е строено за гараж.
— О, ако не бях аз! — промърмори Пони Хютхен надуто.
После тя отвори вратата. В ключалката имаше ключ. Густав вкара моторетката в павилиона, заключи и прибра ключа в джоба си.
Другите момчета се упътиха към къщата. Те бяха гладни. Пони Хютхен се готвеше да ги последва, когато Густав я запита:
— Как ти се вижда машината ми?
Тя пристъпи още веднъж до павилиона и огледа моторетката през стъклата.
— Е — запита момчето, — харесва ли ти?
— Хм, средно хубава — рече Пони. После тя се отдалечи като кралица-майка.
Густав я погледа смаян. После кимна сияещ от щастие на малката си моторетка, погледна още веднаж обидено след Пони и каза на себе си: „Това не е толкова важно!“
След вечеря останаха още малко на верандата и гледаха пъстро нацъфтялата градина.
— Услади ли ви се вечерята? — запита най-после любопитно Клотилда.
Имаше, разбира се, само едно мнение. А когато бабата на Емил каза, че от сребърната си сватба не е яла толкова вкусен бифтек, госпожица Зеленбиндер се почувствува наистина щастлива.
Докато тя и Пони разчистваха масата, Емил написа една картичка на майка си. Густав също реши да изпрати поздрав до къщи и да съобщи за благополучното си пристигане. Дадоха картичките на малкия Динстаг, родителите на когото сигурно отдавна го очакваха в пансиона „Слънчев лъч“. Той обеща да мине край пощата.
— Но не само да минеш — рече Емил. — Ще трябва да ги пуснеш в кутията!
Динстаг се сбогува с всички и след като каза: „Гледайте да не закъснеете утре!“, бързо изчезна.
Съдебният съветник отиде до вратата на верандата и огледа небето:
— Слънцето вече е залязло, но преди да си легнем, трябва да кажем „добър вечер“ на морето! — каза той.
Тръгнаха през полянката, над която беше започнал вече да се спуща мрак. Само Клотилда остана в къщи, за да умие чиниите. Когато стигнаха до края на полянката и се намериха в полите на дюната, от върха на която се виждаше морето, съдебният съветник Хаберланд каза:
— Който не е виждал море, да излезе напред! Обадиха се само Емил, Пони и баба им.
— Ние ще вървим след вас — каза съдебният съветник.
Бабата се хвана за двете си внучета и тръгна с тях напред. След малко застанаха на върха на дюната. Вдясно се виждаше крайбрежният хотел. Пред тях от двете им страни се простираше брегът. С всичките му плажни кошове, баирчета и пясъчни кулички.
И там, където свършваше брегът, започваше морето! Докъдето погледът стигаше — необхватно, безкрайно. Приличаше на разлян живак. Някъде далеч на хоризонта, сред спущащия се мрак, се виждаше кораб. Няколко светлини блещукаха. А на небето, все още розово от отдавна залязлото слънце, се открояваше лунният диск. Той беше още съвсем бледен. Сякаш луната дълго време беше боледувала. По пастелно оцветения небесен свод се плъзгаха първите снопове светлина на далечни фарове. Някъде далеч изсвири параход.
Бабата и двете деца стояха възхитени. Те мълчаха и им се струваше, че никога в живота си вече няма да могат да проговорят.
Зад тях се чуха стъпки. Хаберланд и Густав се приближаваха предпазливо.
Густав пристъпи до Емил.
— Великолепно, нали?
Емил само кимна. Стояха мълчаливо един до друг и не откъсваха очи от морето.
След малко бабата промълви:
— Сега зная защо остарях!
Пета глава
СРЕЩА В БАЛТИЙСКО МОРЕ
Когато на другата сутрин Клотилда поиска да потропа на вратата, където спяха момчетата, тя чу кискане.
— Будни ли сте вече? — запита тя и залепи ухо на вратата.
— Що за израз е това „будни“? — извика Професора и се изсмя.
— Кой говори? — запита Густав строго. — Кой говори с нас, без да ни се представи?
Прислужничката извика:
— Аз съм, Клотилда!
— Аха! — каза Емил. — Госпожица Зелбстбиндер.
— Зеленбиндер! — го поправи сърдито Клотилда.