Выбрать главу

— Не, не — рече Густав. — Зелбстбиндер ни харесва повече. Отсега нататък ще ви наричаме Зелбстбиндер. А ако не сте доволна, ще ви наричаме просто Шлипс! Разбрахте ли, госпожице Клотилда Шлипс?

— Отлично име — каза Професора. (Той все още имаше навик да слага оценки.) Клотилдо, от днес се казваш Шлипс.

— На мен можете да правите всичко — каза старата прислужница навъсено. — Хайде, но трябва да закусвате! Другите са в градината. А сега си отивам.

— Довиждане, Шлипс — изреваха тримата. След това потеглиха в гъша колона през вратата на верандата към градината зад къщата. По средата на поляната беше наредена голяма кръгла маса. Родителите на Професора, Пони Хютхен и баба й току-що бяха заели местата си. Съдебният съветник четеше вестник, Другите обаче гледаха смаяни момчетата.

Госпожа Хаберланд потупа леко мъжа си по рамото. „Какво има?“ — запита съдебният съветник и свали вестника си. След това и той се присъедини към общото учудване.

Професора и Густав бяха по бански костюми, а Емил с червените си гащета. Но това не беше най-забележителното.

Професора беше нахлупил панамената шапка на баща си и въртеше в ръка дебел бастун. Емил беше наметнал лятната пелерина на Пони, носеше жълтата й сламена шапка с изкуствените череши и беше разтворил пъстър чадър, който въртеше над тревата, с вирнат нос, като някоя малко побъркана дама. Густав изглеждаше най-чудноват. Той беше наложил шапчицата на бабата на Емил и я беше завързал под брадичката си толкова здраво с черните копринени панделки, че едва можеше да отваря устата си. Беше си сложил спортни очила. В едната си ръка поклащаше елегантно чантичката на Пони. В другата мъкнеше куфар.

Без да променят сериозния израз на лицата си и без да проговорят нито дума, трите момчета седнаха на плетените столове. След това Професора почука с чаената лъжичка върху чашата си и неочаквано тримата извикаха едновременно:

— Добър вечер, господа!

— Бедните деца! Откачили са! — каза съдебният съветник. — Още на втория ден от ваканцията. Колко жалко!

След това той отново посегна към вестника си.

— Би трябвало да повикаме лекар — рече Пони. — И мислете му, ако изцапате чантичката ми!

Густав се обърна и извика:

— Келнер! Прислуга! Това кръчма ли е, или не е кръчма?

След това бързо развърза връзчиците на шапката. Те почти го бяха задушили.

— Вече няма да си купувам шапки от тази шапкарка — изръмжа той. — Тоя парцал не може никак да се закрепи на главата ми.

В това време откъм вилата се зададе Клотилда, която носеше топло кафе.

— Хм, ето — каза: Професора. — Разбира се, пак същата госпожица Клотилда Шлипс. Все същите, все същите!

Прислужничката наля кафе, остави каната на масата и каза почти разплакана:

— Трябва ли да приема да ме наричат Шлипс?

— Как така Шлипс? — попита госпожа Хаберланд.

— Под думата Зеленбиндер (Душевръзкова) не можем да си представим нищо — каза Емил.

— Затова решихме да я наричаме Зелбстбиндер (Самовръзкова) — поясни Професора. — Но на нея не й харесва.

Като дъвчеше, Густав изръмжа:

— И тогава я кръстихме Шлипс (Връзкова). Други хора биха се радвали да се наричат Шлипс. Учителят ми по физическо възпитание се казва Филип Оксе (Вол). Когато го поканят някъде и трябва да се представи с името си, иде му да потъне в земята. Всички се смеят.

— Как би се радвал един такъв Вол, ако се казваше Връзков — прибави Емил.

Клотилда Зеленбиндер не проговори нито дума повече, а се върна в къщи.

Пони погледна към баба си:

— Какво им е на момчетата? Да не е някоя лоша болест?

— Не дай боже! — отвърна баба й. — Болестта е съвсем нормална. Наричат я луди години.

Съдебният съветник кимна:

— Знам тази болест от опит. И аз съм боледувал едно време от нея.

След закуска на сцената се появи Динстаг, за да ги заведе на плажа. Съдебният съветник и жена му останаха в къщи. Всички други, включително и бабата, се отправиха към брега. Момчетата решиха да се събуят боси. Това било полезно за здравето.

Спряха горе на дюната. Сега Балтийско море изглеждаше съвсем различно от миналата вечер. То блестеше със зеленикавосин цвят. А понякога, когато духнеше вятър, ставаше толкова ослепително златисто, че трябваше да си затварят очите. Бабата си сложи очилата за слънце, които й беше заела Клотилда Зеленбиндер.

Долу брегът беше покрит с колибки, бели чадъри, знаменца, байрачета и хора.

Понякога по огледалната повърхност на морето се търкулваха вълни и Пони забеляза:

— Изглежда като че ли някакъв невидим продавач разгъва коприна, преливаща в различни оттенъци по безкрайна маса.