Четирите момчета се спогледаха многозначително, без да кажат нещо. Само малкият Динстаг не се сдържа, и се изсмя високо.
— Глупави хлапета — каза Пони и се отдалечи по пътеката край брега. Емил и баба му я последваха усмихнати. След като повървяха малко, Емил се извърна да види приятелите си. Те бяха спрели на известно разстояние и дори не даваха вид, че ще продължат.
— Какво правите там? — извика Емил.
Момчетата бавно потеглиха. Но още след първите няколко метра спряха отново. Густав подскочи на един крак и страшно изруга.
Бабата се засмя:
— Твоите берлинчани не са свикнали да ходят боси. Чакълът ги боде.
Емил се втурна назад. Лицето на Густав се изкриви от болка, когато промърмори: „И това било полезно за здравето!“
А Професора добави:
— Благодаря! Стъпалата ми не са от говежда кржа!
— Никога вече бос! — закле се Динстаг и се опита да направи още една крачка. Той стъпваше като петел на бунище.
Густав се отклони от пътя й поиска да продължи по тревата. Но това не беше трева, а остри стръкове, които така порязаха прасците му, че момчето изрева бясно „Ау!“ и отново се върна на чакъла.
— Пясъчният ечемик съдържа много силициева киселина — обясни Емил.
— Никога не предполагах, че силициевата киселина е толкова бодлива — каза Густав. — Като че ли стъпвах върху бръсначи!
Емил прибави още нещо за устройството на растителните клетки й за свойствата на пясъчните и крайбрежните растения по-специално. Но Професора каза:
— Всичко това е добре. Ти може да си отличен ботаник. Но аз ще изтичам до вилата и ще си обуя гуменките.
Така и направи. Густав и Динстаг се втурнаха след него.
Емил се приближи до баба си, Седнаха на една пейка и загледаха морето. До мостика тъкмо беше спрял малък, бял крайбрежен параход. Момчето потърси с поглед Пони. Тя беше вече далеч напред!
Бабата тикна взетите назаем очила към набръчканото си чело:
— Най-после двамата сме сами за една минута. Е, как си, момчето ми? Как е майка ти?
— Благодаря, благодаря! Отлично.
Старата жена наклони глава.
— Не си много разговорлив. Кажи нещо повече. Хайде, млади човече!
Емил гледаше към морето.
— Но, бабо ти знаеш вече всичко от писмата ни! Мамичка има много работа. Пък и без работа животът не би и правил удоволствие. А аз… все още съм пръв в класа.
— Тъй, тъй — каза старата жена. — Тъй, тъй. Драго ми е да чувам такива работи. — След това тя раздруса нежно рамото му. — Ще си развържеш ли езика, хлапако? Нещо не е в ред! Да, нещо не е в ред! Емиле, аз познавам лицето ти като ръчната си чанта.
— Но какво може да не е в ред, бабо? Всичко е по старому. Повярвай ми!
— Разправяй ги тия на баба си! — промърмори старата жена и стана.
Най-после всички стигнаха на плажа.
Бабата седна на пясъка, събу обувките и чорапите си, за да си пече краката на слънце. Освен това тя пазеше и хавлиите, които бяха донесли.
Момчетата заградиха Пони по средата, хванаха се за ръце и се спуснаха с рев срещу вълните. По този случай една дебела жена, която беше седнала в морето недалеч от брега и почти беше задрямала, глътна малко вода и започна да крещи, като че я колят.
Бабата запретна роклята си, навлезе малко във водата и запита учтиво:
— Били ли сте млада, драга госпожо?
— Разбира се! — гласеше отговорът.
— Е, добре — каза бабата; — Е, добре.
И без да дава повече обяснения, тя седна пак в топлия пясък и загледа радостно след ликуващите деца. Сега вече се виждаха само главите им. А след малко и те се скриха.
Густав плуваше най-бързо. Той пръв се покатери на голямата дъсчена платформа, която беше закотвена навътре в морето и на която плувците си почиваха. Пони и Емил плуваха с еднаква скорост и си помогнаха при изкачването. Динстаг и Професора пристигнаха значително по-късно.
— Какво правите — запита Динстаг, като седна до приятелите си върху платформата, — че плувате по-бързо от Тео и мен?
Професора се засмя:
— Не се ядосвай. Ние сме умствени работници.
А Густав каза:
— Тук главата играе роля дотолкова, че я държите много високо над водата. Трябва да се научите да плувате кроул.
И той се изтърколи в морето, за да им покаже как да се гмуркат.
— Колко взимаш на час? — запита го Пони.
Густав си пое дълбоко дъх, гмурна се и като изскочи отново на повърхността, извика:
— Шестдесет минути!
След това всички се отправиха към брега. Густав плуваше пръв. Неочаквано Професора удари главата си о някакъв господин, който се бе отпуснал по гръб и бавно плуваше към брега.
— Внимавай! — извика господинът. — Къде ти са очите?
— Под водата — отвърна момчето и продължи да загребва като корабно витло след приятелите си.