Бяха стигнали вече до мястото за тези, които не плуваха. Точно пред тях се намираше грамадна гумена туба. (Това, разбира се, беше реклама на паста за зъби.) Всички се опитваха да се покатерят върху нея. Но тубата веднага се обръщаше и плувците се премятаха във водата. Вдигаше се голяма олелия.
Приятелите погледнаха към брега. Там бяха подредени уреди за гимнастика. На лоста, се въртеше и люлееше един човек. Точно в този миг той провря краката между ръцете си и седна на лоста. След това се отпусна назад, разпери ръце, залюля се напред, отпусна изведнъж колената си, превъртя се във въздуха и скочи на пясъка, като завърши представлението с елегантен поклон.
— Гръм и мълния! — извика Густав. — Та дори аз не мога да направи това.
Когато гимнастикът отстъпи настрана, под лоста застанаха две малки момчета. Те скочиха, увиснаха на пръта и повториха едновременно целия мъчен номер, който човекът току-що беше изпълнил. И когато накрая се преметнаха във въздуха и завършиха упражнението с поклон, всички възторжено им изръкопляскаха.
— Побърквам се — заяви Густав. — Никога не съм виждал такова нещо. И при това от такива хлапета.
— Това са „тримата Байроновци“ — се обади тогава едно момче, което беше застанало до тях във водата. — Семейство артисти. Баща и двама близнаци. Вечер дават представления в Крайбрежния хотел.
— Трябва да ги видим — каза Пони Хютхен.
— Програмата започва в осем вечерта — добави момчето. — И останалите номера са световни. Мога да ви препоръчам горещо програмата.
— А дали ще намерим места? — запита Динстаг.
— Мога да ви запазя една маса — каза момчето.
— Да не би й ти да си акробат? — запита Емил.
Момчето поклати отрицателно глава.
— Не — отвърна то. — Наистина и аз играя добре гимнастика, но по занаят съм пиколо в Крайбрежния хотел.
— Пиколотата умират рано — засмя се Густав.
— Откъде-накъде? — запита Динстаг.
— Виждал ли си някога пиколо с брада?
— Остави сега глупавите си шеги — сбърчи носле Пони. А непознатото момче каза:
— Откак видях Густав за последен път, той се е изменил само с това, че е пораснал. Иначе си е пак същият. Приятелите се спогледаха изненадани.
— Откъде ме познаваш? — запита Густав смаян.
— Познавам всички ви — отговори пиколото. — Дори на времето си Густав зае от мен един костюм.
Густав остана със зинала уста.
— Празни приказки — каза най-после той. — Никога в живота си не съм обличал чужди дрехи!
— О, все пак! — възрази пиколото.
Останалите още гледаха слисани.
— Как се казваш? — запита изведнъж Пони.
— Ханс Шмаух.
— Нямам понятие — заяви Густав. — Не познавам никакви Щмауховци.
— Ти познаваш и баща ми — настоя Ханс Шмаух. — И Емил го познава.
— Става все по-загадъчно — рече Емил.
Тогава Густав, изгубил търпение, нагази във водата, хвана пиколото и рече:
— Казвай всичко наред, малчугане! Иначе ще те потопя във водата така, че никога няма да станеш келнер.
Ханс Шмаух се засмя:
— По-рано бях пиколо в Берлин, в хотел „Крайд“ на Нолендорфплац. Парола Емил!
Тези няколко думи като че ли направиха чудо. Приятелите започнаха да скачат като подлудели индианци около малкия Шмаух. Солената морска вода се разплиска на цял метър височина. След това те започнаха да стискат ръбете на пиколото тъй, че костите му запращяха.
— Много се радвам — каза Емил, — твоят баща, портиерът, тогава беше толкова любезен към мен. Зае ми цели десет марки. И ние с Густав дори пренощувахме при вас в една хотелска стаичка.
— Да — каза пиколото. — Вълнуваща история беше, нали? Цял живот ще си спомням за нея, дори и ако стана хотелиер. Когато съм свободен, може да се поразходим малко с платноходка из морето. Чичо ми живее тук, в Корлсбютел. Има голям търговски параход и ми позволява да взимам платноходката.
Всички се зарадваха на предложението, а след това излязоха на брега и представиха малкия Шмаух на бабата. И тя се зарадва.
Густав изгледа пиколото развеселен и като се триеше усърдно с хавлията, каза:
— Не разбирам само едно.
— Какво? — запита Ханс Шмаух, като изгледа грамадния Густав.
Младият мотоциклетист поклати глава и каза:
— Не разбирам само как по-рано са ми ставали дрехите ти.
Шеста глава
ГУСТАВ И ФИЗИКАТА
Заредиха се щастливи дни. Слънцето беше толкова жарко, като че ли грееше над Балтийско море с лупа. Професора и гостите му почервеняха като раци, а после станаха кафяви като мулати. Само Пони Хютхен си оставаше червена и се белеше като лук. Бабата постоянно мажеше гърба на младата госпожица с вазелин, орехово масло, ланолин и крем против изгаряне, но нищо не помагаше.