И на Пони и идваше да зареве с глас когато баба й я будеше рано сутрин с думите: „Ставай, графиньо! Слънцето отдавна е изгряло!“
— Защо ли не завали? — питаше тя отчаяна.
А момчетата се радваха от сърце на хубавото време. Те непрекъснато бяха по брега или във водата. Или пък отиваха на пристанището, което се намираше вдясно от мостика, възхищаваха се от платноходката на капитан Щмаух, която се казваше „Кунигунде IV“, и с нетърпение очакваха свободния ден на пиколото, за да се разходят с нея по морето.
Понякога Густав взимаше някого на багажника на моторетката си, закарваше го в ловния дом или в Коленмайлер. После се връщаха в Корлсбютел, за да докара следващия. Той повтаряше рейса, докато се съберат всички. Веднъж закара дори и бабата в ловния дом. Когато слезе, тя каза:
— Беше чудесно. Сбъркала съм професията си. Трябваше да стана мотоциклетистка, а не баба.
От време на време момчетата пишеха писма до къщи. От време на време получаваха поща. Понякога съдебният съветник ги фотографираше и със следващото писмо те изпращаха снимките на домашните си.
Или пък отиваха в гората и донасяха големи букети цветя. Емил познаваше почти всички растения и назоваваше имената и особеностите им. Поради това съдебният съветник отиде в Рощок и купи от университетската книжарница един учебник по ботаника и едно ръководство за определяне на растенията. Но от този ден нататък вече никой не се интересуваше от цветята, тревите и храстите. Никой освен Емил.
— Печатните работи ме нервират — поясни мотоциклетистът Густав.
Един ден баба получи дълго писмо от Нойщат. Тя го прочете два пъти, после го прибра в чантичката си и си рече „Аха“.
Но на Емил не каза нищо. Поне засега.
Веднъж, когато седяха на верандата и ядяха вкусния обяд, съдебният съветник каза:
— Ако на уважаемите присъствуващи не е много неприятно, бих предложил да отидем довечера в Крайбрежния хотел и да си усладим душата с тамошните забави.
От радост момчетата за малко щяха да оставят десерта. Макар че беше гроздово желе. А гроздовото желе беше специалитет на Клотилда Щлипс.
Въпреки всичко изядоха десерта. А след това всички момчета се спуснаха „в надбягване“ към Крайбрежния хотел.
Докато се въртяха около вратата на хотела и се съветваха кой да влезе и да говори с пиколото, на сцената се появи и Пони Хютхен.
— Как се озова тук? — запита я Густав.
— На два крака — отвърна Пони. — Идвам да ангажирам маса за тази вечер. Имате ли нещо против?
Никой не възрази.
Пони влезе в хотела. Към нея веднага се запъти управителят.
— С какво мога да ви услужа, уважаема госпожице?
— Искам да говоря с пиколото.
— Шмаух е в ресторанта — каза господин управителят, след което й обърна гръб и влезе в канцеларията.
Пони намери ресторанта и откри в него Ханс Шмаух. Той тъкмо носеше, пазейки равновесие, планина от чинии, затова каза:
— Един момент, Пони. Веднага ще бъда на услугите ти.
Пони зачака.
Пиколото се върна бързо и запита:
— Какво има?
— Бих искала да ангажирам маса за тази вечер.
— За колко души?
— Един момент — да ги пресметна. Съдебният съветник, жена му, баба, аз, Клотилда Шлипс и трите момчета, това, прави…
— Осем души — изпревари я пиколото. — Дадено. По възможност масата ще бъде по-напред… А може би и чичо ми, капитанът, също ще дойде. С него трябва да се запознаете.
Пони подаде ръка на Ханс Шмаух и каза:
— Значи маса за девет души. Пиколото се поклони.
— Представлението започва малко след осем часа.
— Няма значение — отвърна Пони. — Въпреки това ние ще дойдем.
След вечеря живеещите във вила „Морски бряг“ се облякоха колкото се може по-хубаво и се отправиха, тържествено към Крайбрежния хотел. Масата, която Ханс Шмаух беше запазил, се намираше на първия ред до самата сцена. Съдебният съветник поръча на възрастните вино. На децата донесоха оранжада.
Въпреки че беше осем часът, представлението още не бе започнало. Оркестърът свиреше една след друга познати мелодии и залата се пълнеше с весели курортисти, докато най-после не остана празна нито една маса.
Пред хотела се бяха събрали много от жителите на Корлсбютел. Те надзъртаха любопитно през прозорците и искаха да следят представлението безплатно. Но ето че един келнер и пиколото се приближиха и дръпнаха завесите. (Всъщност пиколото не правеше това много усърдно. Между завесите, които той спущаше, оставаха големи процепи.)
— Много мило от негова страна — каза Емил. — Все пак хората отвън ще могат да виждат нещо.