— Ханс Шмаух, приятелят на хората — каза дълбокоумно Професора.
Баща му, съдебният съветник, потупа Густав по рамото.
— Откога си станал толкова прилежен, та ходиш дори и във вариете с книга?
Густав се изчерви.
— Това е английски речник — каза той.
— Да не си решил да зубриш думи?
Густав поклати глава.
— През ваканцията ли? — извика той. — Само това ти липсваше.
Пони се засмя:
— Сигурно иска да разговаря с двамата близнаци, акробати — предположи тя.
— Разбира се — отвърна Густав. — Момчетата се казват Байрон. Значи са англичани. Е, добре, що кажат нещо, което не разбирам; чисто и просто ще потърся думата в речника.
— Горя от нетърпение да чуя този разговор — каза бабата. Тя беше облякла черна тафтена рокля и изглеждаше блестяща.
В това време се появи още един гост — едър и пълен мъж. Той носеше синя моряшка фуражка и син костюм. Спря се сред залата и се огледа. Неочаквано отнякъде дотърча пиколото, поговори с човека и го заведе до масата на Хаберландови, като каза:
— Мога ли да представя на господата моя чичо? Господин капитан Шмаух.
След това Ханс се отдалечи.
Момчетата станаха. Стана и съдебният съветник. Той поздрави чичото на пиколото и го помоли да седне. Капитанът подаде ръка на всички и каза:
— Само не толкова официално. Иначе ще си отида веднага.
Всички седнаха. Новият гост поръча на келнера грог от ром. След това каза:
— Толкова много млади хора на масата — чудесно. Разкажете нещо от училище, братлета. Откакто изхвръкнах от гимназията, има четиридесет години. Какво лудо време беше.
Момчетата се замислиха. Но никак не им идваше наум от какйо може да се интересува един стар капитан. Той ги изгледа: в очакване един след друг, после удари с ръка върху коляното си и рече:
— Възможно ли е? Ние бяхме други хлапаци! При нас всеки ден се случваше по някоя беля.
— Аха, такива работи ли искате да чуете? — извика Густав.
— А да не мислите, че ще ви карам да декламирате „Песента на камбаната“?.
Тогава Густав каза:
— През последната седмица, преди да ни разпуснат, бях забъркал една каша. Отначало искаха направо да ме вдигнат във въздуха. Но и този път се размина.
Останалите го слушаха с интерес.
— Това стана така — започна Густав. — Преди часа по физика имаше голямо, междучасие и нашият първенец по успех Менерт отишъл в дирекцията и наклеветил едного от нас. Не мен. Но в класа минавам за голяма сила и когато стане нещо, аз съм съдията. Обаче славният Менерт, изглежда, се изплашил и през междучасието не се показа никакъв. Яви се едва когато всички, бяхме насядали в залата по физика, заедно с Джуджето, искам да кажа, с господин учителя Каул. В стаята беше и прислужникът. Той винаги помага на учителя Каул при опитите.
Трябваше да ни се показва нещо с електрически искри. Дължината на искрите или нещо подобно. Каул и прислужникът подредиха апаратите. След, това бяха спуснати черните пердета. За да виждаме в тъмното по-добре искрите. „Човече — прошепна ми тогава Жабата, моят съсед, — удава ти се изключителен случай. Ще се промъкнеш в тъмното до първата редица, ще цапнеш хубаво Менерт и преди Джуджето, т.е. Каул, да светне лампата, ще бъдеш на мястото си.“
Това предложение ми се хареса страшно. Защото, ако предател като Менерт получеше пред всички такава плесница, че да отекне в залата, й когато светне лампата, се окаже, че няма никого, а е самата справедливост — истинска сензация, свръхестествено.
Густав се огледа изпитателно. Останалите слушаха с жив интерес.
— Е, добре — каза той. — Беше, тъмно като в рог. Като в мазе за въглища. Джуджето т.е. учителят Каул, каза, че опитът скоро ще започне и ние трябвало да внимаваме в искрите. И докато всички внимаваха, аз се промъкнах до първата редица и замахнах здравата. За грешка не можеше да става и дума. Защото Менерт стои от години на първия чин на първата редица.
Както вече казах, замахнах свирепо и цапнах така издайника, че едва не си счупих ръката.
Капитан Шмаух удари с ръка коляното си:
— Отлично! А след това си седна на мястото. И никой не можа да разбере кой е бил.
Густав поклати тъжно глава:
— Не, не си седнах на мястото — отговори той. — Останах на първия чин, закован от страх.
— От страх ли? — запита Клотилда. — Как така от страх?
— Защото Менерт нямаше коси.
— Нямаше коси? — възкликна Емил.
— Той беше плешив. Прочее, това не беше Менерт, а Джуджето, т.е. господин Каул.
Слушаше дори и келнерът, който беше донесъл грога на капитана.
— Да — каза Густав. — Учителят Каул беше седнал в тъмнината на чина до Менерт, понеже искал също да наблюдава опита. Това е понятно. За един учител по физика физиката е нещо много интересно. Но в края на краищата аз не можех да предугадя, че в тъмното той е седнал на мястото на Менерт.