— Не — отговори той. — Няма да следвам. Ще гледам да почна да печеля колкото се може по-скоро и да стана самостоятелен.
Баба му го изгледа отстрани, но не каза нищо.
Вторият номер беше изпълнен от танцьорка акробатка. Тя се въртеше толкова бързо около собствената си ос, че понякога на човек се струваше, че очите и са на гърба, а тилът на лицето.
Капитанът ръкопляскаше с грамадните си ръце така, като, че ли спукваше с гръм напълнени с въздух кесии. Той се приведе над масата и запита Клотилда:
— Можете ли да танцувате и вие така?
Но забеляза веднага, че е сбъркал адреса.
— Бих се срамувала да се кривя така пред хората — отвърна готвачката.
— Е, но в къщи би могла да направиш опит — каза Професора. И всички момчета се ухилиха при мисълта, че госпожица Зеленбиндер, наречена още Шлипс, би тръгнала по верандата на ръце, вместо да готви обяда.
Оркестърът засвири танц. Някои от гостите започнаха да танцуват. Танцуваше и капитан Шмаух. С Клотилда. И съдебният съветник с жена си. А бабата на Емил клатеше главата си в такт с музиката и лицето й показваше, че е в добро настроение.
Неочаквано един млад човек се поклони пред Пони Хютхен и запита:
— Мога ли да ви помоля за този танц, уважаема госпожице?
Емил погледна слисан младия човек и се изсмя:
— Но уважаемата госпожцца още не знае да танцува — рече той.
Пони стана.
— Хм, ти пък ако имаш понятие, драги — каза тя.
А после започна да танцува така с младия човек, като че ли цял живот не беше правила нищо друго.
— Я погледнете нашата уважаема госпожица! — извика Професора. — Та нали тя още не ходи на уроци по танц?
— На нас, младите момичета, танцуването ни е вродено — обясни бабата.
— Хлапачка — поклати Густав неодобрително глава. — Не е по-оляма на години от мене, а играе тук роля на уважаема госпожица.
Следващият танц беше валс.
— Това е нещо за нас, младите — каза капитанът на Пони. Той се понесе с нея така из залата, че никой друг не посмя да излезе да танцува. От време на време капитанът я издигаше във въздуха. Беше великолепно.
Всички гости, та дори и келнерите, им ръкопляскаха наоколо. Капитанът накара Пони да се поклони, а след това се поклони и той.
Малко след това наперченият господин се появи отново на сцената. Той каза, че на него се паднала голямата чест да представи един артист, който във всички кабарета на страната пожънал буря от успехи.
— Това раздразни любопитството ми — каза капитан Шмаух. — Щом е имал такъв успех, защо идва при нас, в Корлсбютел?
Зачакаха да се вдигне отново завесата. И когато това стана и артистът се появи, Емил не се сдържа и извика гласно:
— Гледай ти защо го хвалел толкова!
Защото „големият артист“ не беше никой друг освен същият, който съобщи номера. Само че сега се беше въоръжил с цилиндър, бастун и монокъл.
— Ето ме — каза той. — Най-напред ще ви изпея нещо сериозно. А именно, песента „Животът е такъв“. Теобалд, започвай! (Теобалд беше пианистът.)
Когато свърши, бабата каза:
— Ако този смахнат музикант е играл някога в големи кабарета, аз съм велика херцогиня.
След това артистът изпя още две весели песни, които звучаха също тъжно, както първата. После той обяви десетминутна почивка.
Мрмчетата излязоха на дюната пред хотела и се загледаха към морето. То се простираше гладко и беше придобило оловен цвят. Само отражението на луната блещукаше като тясна сребърна пътека над тъмната вода.
Вълните се удряха в брега равномерно. Очертанията на кошовете по плажа се открояваха на небето като кръстци нощем в нивите.
Беше някак страшно под обсипаното с блещукащи звезди небе.
— Студено ми е — прошепна Професора. Върнаха се в залата и седнаха отново при Пони и възрастните.
След паузата танцьорката акробатка излезе още веднъж. След това един илюзионист показа няколко фокуса с карти. И най-после дойде ред на коронния номер на вечерта „The three Bayrons“.
Онова, което мистър Байрон изпълни заедно с близнаците си, беше наистина неописуемо. Посетителите седяха като вцепенени по местата си и не смееха да дишат. Най-интересно беше, когато мистър Байрон легна по гръб върху табуретката и издигна нагоре ръцете си. Джеки Байрон, по-едрият близнак, се изправи на главата си върху дясната длан на баща си, а Маки — върху лявата. Отначало те се държаха за ръцете на мистър Байрон, но после пуснаха ръцете, си и ги прибраха по шевовете на панталоните си. Стояха така на глава като малки, обърнати с главата надолу войници. След това скочиха отноро на земята и се усмихнаха като че ли нищо не беше станало. Мистър Байрон остана легнал върху табуретката, после сви колене и вдигна нагоре краката си. Маки легна по корем върху стъпалата на баща си.