— Още отсега се радвам на това време — каза Емил.
— О — извика съдебният съветник. — Понякога от такива радости побеляват косите!
А като погледна сина си, добави:
— Знаеш много добре, че не става дума за теб, момчето ми.
— Това за „саморазвитието“ започва да ми става ясно — заяви Густав. — Сигурно е, че и без диктовки, домашни и класни мога да стана също така добър състезател по автомобилизъм. Не, дори по-добър. Защото тогава щях да имам повече време за тренировка.
— Многоуважаеми господа — каза съдебният Съветник усмихнат. — Искате ли да се проявявате няколко дни сами, без да ви пречи никой? Ще ви се даде възможност! Днес минах край пътническртр бюро и прочетох че в други ден започва няколкодневно пътешествие до Копенхаген. Отдавна не съм бил там. Много искам да отида в Дания и предлагам жена ми и аз, бабата на Емил, нашата Клотилда и Пони Хютхен да отпътуваме в други ден с ферибота на север.
— А ние? — запита Професора.
— Вие, момчетата, ще останете сами в Корлсбютел. Ще обядвате в ресторанта. Пари ще ви оставя, освен ако, не смятате това като голямо посегателство върху вашето развитие.
— Ние не сме дребнави каза Густав. — Ще вземем парите.
— Но за всичко друго трябва да се грижите сами — каза съдебният съветник. — Така ще имате пълна възможност да се формирате, както ви душа иска. Сами ще отговаряте за себе си и ще видите дали е удоволствие, или товар човек да се грижи сам за себе си. Разбрахме ли се?
Момчетата бяха въодушевени. Професора пристъпи до съдебния съветник и каза гордо:
— Има ли по-добър баща от моя?
— Не! — изреваха те.
А малкият Динстаг вдигна ръка, както в училище, и помоли:
— Господин съдебен съветник, не можете ли да вземете със себе си и моите родители?
Следобед все още валеше. Точно на закуска, когато си пиеха следобедното кафе, дойде капитан Шмаух. Клотилда трябваше да му свари силен грог. Трй седна на люлеещия се стол, напълни лулата си, запуфка сини облачета към завесите и каза:
— Тук е приятно! Откакто снощи бях заедно с вас, вече се плаша от самотата в собствената си къща.
— Трябвало е да се ожените, когато сте били по-млад — отвърна бабата.
— Не — каза капитанът. — Никак нямаше да бъде хубаво мъжът да пътува продължително по океаните, а госпожа съпругата да стои дълго сама в къщи. Тази вечер отплавам пак за няколко дни до Южна Швеция. Ще товаря дърва. Тъй върви от десетки години. И все сам! Ех, ако поне Ханс останеш завинаги в Корлсбютел. Но щом годините му на пиколо изтекат, той ще отиде в Англия или Франция. Един добър келнер трябва да е ходил в чужбина. Той не може да остава тук заради някакъв чичо. И тъй, аз ще си остарявам й остарявам. Докато някой хубав ден престана изобщо да старея.
Той беше наистина развълнуван. И затова му поднесоха още един грог.
След това обаче капитанът трябваше да се върне на кораба. Той облече мушамата си и закрачи под дъжда. В посока към Швеция.
След вечеря децата пак седяха сами на верандата. Динстаг още беше при тях. Той имаше разрешение от родителите си да остане до девет часа. Дъждът барабанеше по покрива. Момчетата започнаха да се отегчават.
Неочаквано на прозореца на верандата се долепи едно лице. Някой потропа леко на стъклото.
Четиримата скочиха. Професора изтича до вратата и я отвори.
— Кой е?
В стаята влезе бързо една забулена фигура. Беше пиколото Ханс Шмаух.
— Извинявайте за безпокойството — каза той. — Но аз нуждая от съвета ви.
Той свали мократа си пелерина.
— Представете си, следното: към 8 часа мистър Байрон, поръча чай в стаята си. Занесох му го. Като поисках да си отида, спря ме и каза, че искал да ме пита нещо. Но никой не бивало да научи за това. Кимнах утвърдително. Пък и какво ли можех да направя? После той ми каза: „Ти си отличен спортист. Видях те на плажа. Имаш талант. Ако те изуча, ще станеш голям артист. И най-важното е, че си толкова дребен и лек! Чакай да те вдигна!“ След това ме вдигна с една ръка във въздуха и ме завъртя тъй, че ми причерня пред очите. Като ме свали отново на земята, казах: „Чаят ви ще изстине, мистър Байрон“ — и поисках да изляза от стаята. Но той препречи вратата и ме запита искам ли да стана артист и да играя с него. „Но вие си имате двама близнаци — рекох аз, — защо ви е трети?“ „Не ми трябва трети, а втори“ — обясни ми той. И знаете ли после какво каза?
Момчетата слушаха с интерес. Пиколото продължи разказа си:
— Толкова смешно и същевременно толкова страшно звучаха думите му: „Джеки вече е много тежък“.