— Никой няма да знае, че ние се намираме между публиката — утеши го Емил. — Или… Ханс, да не си раздрънкал вече?
— Нито думичка! — увери го пиколото. — Вие сте в пълно инкогнито.
— Голямо щастие имаш — каза Густав. — Защото нямаме никакво желание да ни зяпат като волове на панаир.
— Дума да не става! — извика Динстаг възбудено. — Ние сме момчета, а не филмови фръцльовци!
Неочаквано Ханс Шмаух се удари с ръка по челото.
— Такъв забраван да бъда! Та аз дойдох да ви взема за лодката! И затова станах толкова рано. Знаете ли какво? Ще направим истинско увеселително пътешествие с гощавка по всички правила, на изкуството. А следобед ще бъдем пак тук.
— Аз, оставам тук — отвърна Емил. — Днес съм дежурен.
— Не дрънкай глупости — каза Густав. — Никой няма да отнесе вилата. Ела с нас, стари разбойнико!
— В лодката има достатъчно място — каза пиколото. — Тя е с каюта.
Но Емил остана твърд.
— Прочее, и аз не мога да дойда — обади се Динстаг. — Трябва да обядвам с родителите си. Иначе ще има скандал, ако не се върна за обед, съвсем сигурно е, че ще ми забранят да спя тук. И тогава няма да мога да участвувам в гонитба на мистър Байрон. Веднъж вече изпуснах. Тогава когато трябваше да остана при телефона. Но сега искам на всяка цена да взема участие. Иначе светът ще пропадне.
Густав каза:
— Е, добре, тогава ще се разходят с лодка само трима от господата. Аз ще обслужвам мотора, ако потрябва. Но от въртене на платната нямам никакво понятие.
— Не се безпокойте за това — отвърна Ханс Шмаух. — Трябва само да изпълнявате нарежданията ми.
След това се втурнаха към кухнята, където Професора отпусна храна за угощението. Наслагаха всичко в една стара кошница за пазар: ябълки, консерви, хляб, масло, ножове, вилици, чинии и кърпи.
Дежурният Емил отбеляза всичко точно в списъка.
Густав пое пълната кошница.
— Аз ще я нося — заяви той. — С хранителните продукти трябва да се действува внимателно.
— Това не е толкова важно — подхвърли Емил и се засмя.
— Не бива да се говори тъй за хранителни продукти — отвърна Густав. — Отдавай чест на онзи, който заслужава.
След това се упъти към пристанището.
— Върнете се на време! — извика Емил, когато моторът затрака. — Днес ни предстои още много работа.
— Ахой! — изрева Густав, докато сядаше до кормилото.
— Пак яде ябълка — каза Динстаг, като мушна Емил. После и той извика: — Ахой!
Лодката напусна пристанището. Ханс Шмаух стоеше до мачтата и разпъваше голямото платно.
Професора свали баретата си и я размаха. Лодката се плъзна покрай моста и навлезе в открито море. Повяваше лек ветрец.
— Спряха мотора — каза Динстаг.
Емил кимна, засенчи с ръка очите си и изпрати с поглед своите приятели.
Ханс Шмаух разпъна, платното пред мачтата. Лодката се плъзна в северозападна посока.
Точно по това време нашите датски туристи седяха на терасата на ресторант „Фраскати“ в Копенхаген. Те закусваха и се наслаждаваха на чудно хубавия камбанен звън от кулата на кметството. Освен това се учудваха и на апетита на съседите си.
— Колкото е по-малка една страна, толкова по-голям е апетитът на жителите й — поясни съдебният съветник Хаберланд.
Бабата на Емил погледна съпружеската двойка, която седеше на съседната маса, и каза:
— Цяло чудо е. Като помисли човек какво изядоха тези двама души откакто седим тук, всъщност отдавна трябваше да се пръснат.
Но съпрузите не се смущаваха. Келнерът тъкмо сервираше следващото ястие.
— Тук готвачките сигурно са претрупани с работа — предположи Клотилда Зеленбиндер. — При вас съм по-добре, уважаема госпожо.
Госпожа Хаберланд се усмихна.
— По-добре е, че и двете сме доволни една от друга.
Клотилда се изчерви и замълча. Тя обожаваше госпожа Хаберланд.
Пони Хютхен се бе навела над един бележник, който предвидливо беше взела със себе си, и започна да отбелязва в него онова, което беше преживяла от пристигането си в Копенхаген до този момент. Разбира се, бяха само ключови думи, като „Вивел — великолепна вечеря. Тиволи — огромен увеселителен парк. Амалиенборг — Кристиансборг. Старата борса — разкошен фонтан. Чуждестранни кораби — дори японски. Ланче линие — крайбрежната алея за разходка при пристанището. Музеят Торвалдсен.“
— Какво ли правят сега момчетата? — запита Клотилда.
— Радват се, че са се отървали от нас — отвърна съдебният съветник.
На Клотилда Шлипс не й се вярваше. Но съдебният съветник каза:
— Зная това отлично, любезна моя. Нали и аз съм бил такъв хлапак.
Пони го погледна недоверчиво, което накара съдебн съветник да се засмее.