— Извинете, че ви попречих — отвърнах аз. После поех пътя си. А човекът се втурна към един голям автомобил, върху който, беше монтирана филмова камера. До нея стоеше операторът, който отново започна да снима.
Разхождах се замислен към Николсбургерплац и седнах на една от пейките. Дълго стоях и гледах леко смутен пред себе си. Наистина аз знаех още отпреди, че историята за Емил и детективите ще се снима на филм. Но бях забравил. Пък и не е чудно очите на човек да изхвръкнат от орбитите от учудване, ако една история се повтори след две години пред него със същите куфари, букети, тромби и бомбета…
Внезапно до мен седна един много висок, слаб човек. Той беше по-възрастен от мен, носеше пенсне и ме гледаше усмихнат. След катссе усмихва известно време, той каза:
— Хм, луда работа, нали? Човек си мисли, че преживява нещо истинско. А то всъщност е само подражание на действителността.
После, струва ми се, каза, че изкуството било фикция на реалността. Разбира се, не го каза с лошо намерение. Така си поприказвахме известно време разумно. А след като ни омръзна тази тема, той рече:
— След малко на тази чиста пейка ще се състои военният съвет на детективите.
— Откъде знаете? — запитах аз. — Да не би и вие да сте от филма?
Той се засмя.
— Не. Работата е друга. Чакам сина си тук. Той трябва дададе мнението си за снимките. Преди две години той беше един от истинските детективи.
Веселото ми настроение се възвърна и аз заоглеждах съседа си по-внимателно.
— Позволявате ли да се опитам да отгатна кой сте вие? — запитах аз.
— Позволявам — каза той със задоволство.
— Вие сте съдебният съветник Хаберланд, баща на Професора.
— Отгатнахте! — извика! той. — Но откъде знаете? Да не би да сте чели книгата „Емил и детективите“?
Поклатих отрицателно глава.
— Не съм я чел, а съм я написал.
Това изглежда, че зарадва извънредно много съдебния съветник. И след няколко минути ние вече разговаряхме, сякаш се познавахме от деца. В това време до пейката се приближи един гимназист и свали фуражката си.
— Ах, ето те и тебе, момчето ми — каза съдебният съветник Хаберланд.
Познах Професора от пръв поглед. Той беше пораснал. Не много, но все пак достатъчно. Подадох му ръка.
— О, това е господин Кестнер! — рече той.
— Да, той е! — извиках аз. — Как ти се харесват снимките от филмирането на вашата история?
Професора натъкми опилата си.
— Полагат всички усилия. Не може да се отрече. Но филм като този трябва, естествено, да бъде писан и сниман само от деца. Възрастни няма какво да търсят, в него.
Баща му, съдебният съветник, се засмя:
— Все още му викат Професора. Всъщност отдавна трябваше да го кръстят Таен съветник.
Професора седна между мен и баща си и ми заразказва за приятелите си. За Густав с тромбата, който вече имал моторетка към тромбата, И за малкия Динстаг1, чиито родители се преместили в Далем. Все пак той често идвал в града, защото не можел без старите си приятели. И за Блойер и Митенцвай, и Митендрай, и Траугот, и Церлет. Научих много новини. Лошият Пецолд бил все същият подъл и коварен дангалак, както преди две години. Сръднята им оттогава още продължавала.
— Ами какво ще кажете за това? — запита изведнъж Професора. — Аз имам собствена къща.
При тези думи той се изпъчи и изглеждаше страшно горд.
— Аз съм почти три пъти по-стар от тебе — казах аз — ивсе още нямам собствена къща. Как можа да се сдобиеш?
— Той я наследи от една наша леля, която почина — поясни съдебният съветник.
— Къщата се намира на брега на Балтийско море — разказваше Професора весело. — И това лято ще поканя там Емил и детективите. — След това помълча известно време идобави: — Разбира се, ако позволят родителите ми.
Съдебният съветник погледна сина си отстрани. Беше твърди интересно как двамата се наблюдават през стъклата на очилата си.
— Доколкото познавам уважаемите ти родители, те няма да се осмелят да ти противоречат — каза след това съдебният съветник. — Къщата е твоя. Аз съм ти само настойник.
— Решено! — каза Професора. — А когато един ден се оженя и имам деца, ще се отнасям с тях също тъй, както ти с мене.
— При условие, че имаш такива примерни деца, каквито има баща ти — рече съдебният съветник Хаберланд.
Момчето се притисна плътно до баща си и каза:
— Благодаря!
С това разговорът привърши. Ние станахме и тръгнахме тримата по Кайзералее. Артистът, който играеше ролята на Грундайс, все още стоеше на терасата на кафене „Йости“. Той беше свалил бомбето и си бършеше челото с носна кърпа. Пред него стояха режисьорът, фотографът и човекът, който ме бе нахокан при будката.