— Сега вече нищо не пречи на самостоятелното ни развитие. Няма дори телефон или пощенска кутия. Истински робинзоновци!
Професора удари с юмрук по пясъка.
— Трябва да се върнем! — извика той. — Трябва! Иначе мистър Байрон ще ни се изплъзне.
Густав се огледа. Не се виждаше нищо освен море и облаци.
— Да тръгнем пеша, Професоре! — изсмя се той ядно.
Единадесета глава
ПРОВЕРКА НА ПАСПОРТИТЕ
Беше привечер. Скоро щеше да се здрачи. Слънцето се скри зад един облак и окъпа останалите облаци и морето в безкрайно много розови багри.
Емил и малкият Динстаг стояха вече повече от час на пристанището на Корлсбютел и чакаха търпеливо приятелите си. Емил им беше приготвил сандвичи. Динстаг носеше пакета. Той беше извънредно весел и не можеше да се нарадва на предстоящите събития.
Платноходки от всякакви големини навлизаха в пристанището. Но лодката, която чакаха, не идваше и не идваше.
— Ето ги! — извика внезапно Динстаг. Но не бяха те.
— Дано не им се е случило нещо — каза Емил.
— Какво би могло да им се случи? Нямаше буря, нито каквото и да било друго. Сигурно са отишли много навътре. И връщането ще трае по-дълго, отколкото са предполагали.
Емил изрева към една от завръщащите се лодки:
— Видяхте ли „Кунигунде IV“?
Кормчията извика:
— Не, не сме срещали никакво момиче! Останалите в лодката избухнаха в смях.
— Ага че глупак! — каза Динстаг сърдито.
А Емил рече:
— Ще чакаме още половин час. Ако дотогава не се върнат, ще трябва да опъваме до Граал пеша вместо на моторетката на Густав.
Чакаха.
След това Емил извади едно листче от джоба си и написа:
„Отиваме без вас в Граал. Побързайте да се отзовете навреме в Хайдекруг и Варнемюнде!“
— Един момент, Динстаг — каза той и се втурна към кея. На мястото, където „Кунигунде IV“ спираше, той постави бележката така, че още с пристигането да бъде забелязана — забоде я с карфица на един от коловете (след случката с човека с бомбето той винаги носеше със себе си карфици). След това изтича назад при малкия Динстаг.
— Няма ли ги още?
— Все още нищо.
— Такива скитници — каза Емил. — Но това няма да ни помогне. По-добре да си плюем на петите!
И така двамата потеглиха пеш към Граал. Понякога тичаха в надбягване. Понякога вървяха. Динстаг носеше пакета със сандвичите.
В гората беше глухо и мрачно. Наоколо се простираха тресавища. А комарите едва не изядоха двете момчета, които бързаха по горския път. Пред краката им скачаха жаби. В далечината кукаше кукувица.
След около половин час те стигнаха до една поляна, на която пасяха шарени крави. Една от кравите (може би беше и вол) де втурна с наведена глава към двете момчета. Те побягнаха с всички сили. Най-после, стигнаха до някаква ограда, хвърлиха се през нея и се намериха на един крайбрежен път. Кравата (или волът) ги погледна сериозно, извърна се и запрепуска назад към стадото.
— Такова говедо! — изруга малкият Динстаг, който в умората си не можа да намери друг епитет за кравата. — Да ни гони така! Едва не изпуснах сандвичите.
В същото време на острова в морето Професора погледна часовника си.
— В този момент отплава параходът от Граал — каза той. — Човек би могъл да полудее.
Очите на Ханс Щмаух, който седеше до палмата, бяха насълзени.
— Аз съм виновен за всичко — изхълца той. — Можете ли да ми простите?
— Не дрънкай глупости — прекъсна го Густав. — Господа, истинското величие проличава в беда! Освен това Емил ще се разправи с господин Пахулке и без нашето благородно съдействие. Емил и Динстаг не са без мозък.
— Те не могат да извършат преследването без нас — каза. Професора — Емил и Динстаг са твърде малко детективи. Пък и сигурно още седят на пристанището и ни чакат. Или може би точно алармират крайбрежната полиция, задето лодката ни не се е върнала още.
Густав беше на друго мнение.
— Защо ще алармира Емил полицията? Какво може да ни се случи тук? Ще спим в каютата. Имаме достатъчно храна. Е, а утре все някоя рибарска лодка Или някой параход ще мине край този глупав остров.
— Говориш, без да мислиш — отвърна Професора. — Откъде ще знае Емил, че се намираме на този глупав остров Той не може да отгатне.
Густав се слиса.
— Вярно! Разбира се, че не знае. Извинявайте, моля! Понякога съм ужасно глупав.
— Емил сигурно мисли, че сме се обърнали — каза пиколото тъжно. — И че се държим с мъка за кила на лодката. И че скоро ще се удавим. — Той се изсекна от умиление. — А утре сутрин чичо ми се връща от Швеция.
— Ама че шамари ще има, — каза Густав замислено. — Може би ще бъде по-добре да прекараме остатъка от живота си на този остров? Как? С рибрлов бихме могли горе-долу да се изхранваме. Не вярвате ли? От платната бихме могли да си построим палатка. А може би на този идиотски остров има и кремък. Тогава ще ловим плаващите дървета, които минават край острова, ще ги сушим, запалваме и ще печем риба. Сутрин, обед и вечер. Какво ще кажете за предложението ми?