— Достойно е за теб — каза Професора иронично. — Може би един ден палмата ще завърже кокосови орехи. В черупките им ще печем яйца от чайки. А млякото ще пием с утринното кафе.
— Имаме ли кафе? — запита Густав изненадан.
— Не, но на теб ти мръдна чивията! — извика Професора. — Ханс, за колко дни ще ни стигне водата?
— Ако бъдем пестеливи, за около един ден — отвърна пиколото.
— Ще бъдем още по-пестеливи! — отвърна Професора. — Водата трябва да стигне за два дни. Дано утре завали и дъжд. Тогава ще подложим консервени кутии и ще събираме дъждовна вода.
— Великолепно! — извика Густав. — Професоре, ти си все още старият стратег.
— Ще заключа и хранителните припаси — каза Професора. — С разпределението се заемам аз. Густав си запуши ушите.
— Моля ви се, не говорете за ядене — помоли ги той. — Иначе веднага огладнявам.
Професора пристъпи към брега и отправи поглед към морето. А Густав ръгна пиколото в ребрата и запита:
— Знаеш ли на кого ми прилича сега?
— Не.
— На Наполеон на остров Света Елена — прошепна Густав и се закиска.
Когато параходът пристигна в Корлсбютел, Емил и Динстаг погледнаха възбудени през прозореца на каютата, Динстаг притисна нос в стъклото.
— Ами ако Байрон не се качи?
— Тогава, преди да развият въжето, ще излезем и ще скочим на брега — отвърна Емил. — Но ето че той идва!
Господин, Байрон и Маки, по-малкият близнак, се качиха на парахода. Те носеха със себе си няколко големи куфара. Най-после всичко беше готово. Байрон пристъпи до корабната ограда. Маки седна на една пейка. Пазачът на моста отвърза въжетата и ги хвърли на един от моряците. Моторът загърмя.
Параходът потегли отново.
Двете момчета гледаха към брега. Осветените прозорци на къщите в Корлсбютел ставаха все по-малки и по-малки. Водата се плискаше върху кръглите прозорчета на кораба.
— Така мирише на масло — прошепна Динстаг. — Става ми лошо.
Емил отвори прозореца. Студен нощен въздух нахлу вътре. Солена вода пръсна в лицето им. Динстаг подаде главата си през прозореца навън и пое дълбоко дъх. После седна пак на пейката, усмихна се на Емил и каза:
— Ако знаеха всичко това родителите ми!
Емил се замисли един миг за майка си в Нойщат и за баба си в Копенхаген. Но после веднага се съвзе и потупа Динстаг по коляното.
— Всичко ще тръгне добре. Внимавай само, в Хайдекруг ще се качи и пиколото. Тогава ще знаем, че и останалите са на поста си. Всичко друго е дреболия.
Емил се беше измамил. В Хайдекруг Ханс Шмаух не се качи на парахода!
Но на това се учудваха не само Емил и Динстаг. Още по-изненадан беше мистър Байрон. Той седна до Маки и се почеса по тила. Тъмната рощокска степ се плъзгаше край парахода в нощта.
Емил стана. Динстаг се изтърколи уплашен от пейката.
— Какво има? — прошепна той.
— Това значи — каза Емил, — че останалите не са дошли. Ние трябва да действуваме сами. Тръгвай!
Те се изкачиха нагоре по стълбите и се огледаха по палубата.
Зад димящия комин, заграден от куфари, седяха един човек и едно момче.
Емил се упъти към тях. Динстаг вървеше по стъпките, му. Той все още мъкнеше пакета със сандвичите, които двамата бяха взели за приятелите си.
— Мистър Байрон, трябва да говоря с вас! — каза внезапно Емил.
Човекът погледна изненадан:
— Какво има?
— Идвам по поръка на моите приятели — каза Емил. — Ние знаем, че вие чакахте пиколото Ханс Щмаух да се качи в Хайдекруг и че искахте да избягате с него.
Мистър Байрон ги погледна гневно.
— Значи затова той не дойде? Вие, гамени такива, сте го разубедили.
— Пордбирайте изразите си — пресече го Емил. — Аз също не ви наричам тъй както бих искал.
— Кажи му, както заслужава — обади се Динстаг.
— Ха, тук имало още един — каза Байрон.
— Добър вечер, господин Пахулке — каза малкият Динстаг.
Артистът се засмя злобно.
— Ние идваме преди всичко заради Джеки — каза Емил. — Не се ли срамувате да изоставите бедното момче посред нощ?
— Не ми-е нужен повече — отвърна Байрон.
Динстаг пристъпи енергично напред:
— И защо? Защото е станал много тежък за вас. Ние знаем всичко, господине. Но нима това е причина да го изоставите?
— Разбира се, че е причина — отвърна артистът. — Не можех да работя повече с него. Репертоарът ми страдаше от това. Аз съм артист. Разбирате ли ме? Бих могъл да играя в „Колизеума“ в Лондон! Ах, ако преди две години знаех, че хлапакът ще порасне толкова бързо! По-добре бих се опекъл в пещ!