— Я недейте — обади се Динстаг.
Сега се намеси и Маки.
— Много са — каза той. — Нямаме толкова излишни пари.
— Не лъжеш ли? — запита Динстаг.
— Не — отвърна Маки. — Честна дума.
— Тогава за петдесет марки — рече Емил.
Той направи разписката и я подписа. Подписа я и Динстаг. След това Емил я подаде на артиста. Но мистър Андерс не я взе.
Параходът се приближаваше към пристанището.
— Както искате — каза Емил сериозно.
Параходът спря и го завързаха с въжетата.
— Добре — каза Емил. — Сега ще повикам капитана.
Той се упъти към мостика и понечи да се качи по стълбите.
— Стой! — извика мистър Байрон.
Той извади нервно портмонето от палтото си и подаде на Емил една банкнота.
Емил я взе. Беше петдесет марки.
— Заповядайте разписката — каза той.
Артистът взе куфарите.
— Запазете си този парцал! И вървете по дяволите!
После той слезе на брега. Маки, който го последва, се обърна още веднъж.
— Много здраве на Джеки! — извика момчето.
След това то забърза след великана, който се наричаше Андерс, и изчезна. Емил прибра разписката в джоба си.
Малко след това той и Динстаг се озоваха на гарата. Прегледаха внимателно разписанието на влаковете. Емил сви рамене.
— Тази вечер няма вече никакъв влак, малкият — каза той. — А също така не заминава и параход. Въпреки всичко трябва да се върнем веднага в Корлсбютел. Трябва най-после да разберем какво е станало с другите! Дано да са се върнали вече.
— Значи ще се върнем пеш? — запита малкият Динстаг.
Емил кимна:
Надявам се, че за три часа ще стигнем.
— Тогава надред! — отвърна Динстаг уморено. — Походът през нощната пустиня може да започне. Дори вече почвам сам да се мисля за войник от чуждестранния легион.
— А аз изобщо не мога да се мисля за нищо — отвърна Емил.
Докато Густав, Професора и пиколото спяха в заседналата платнохадка, докато капитан Шмаух пиеше греяно вино в кабинета на търговския си параход, който плуваше по Балтийско море, и докато Емил и Динстаг бързаха по тъмното шосе към Корлрбютел, нашите туристи в Дания седяха в своя копенхагенски хотел срещу операта и доволни вечеряха. Те бяха изгладнели от пътуването с автобуса, разглеждането на Хамлетовия гроб и на крепостта Хелзингьор. Сега се хранеха, разговаряха и се смееха.
Само госпожа Хаберланд, майката на Професора, беше по-мълчалива от обикновено. Тя дори не се усмихваше както друг път.
— Какво ти е? — запита съдебният съветник. — Главобол ли?
— Не зная точно. Но страхувам се. Имам чувството, че в Корлсбютел не върви всичко както трябва.
Съдебният съветник обгърна с ръка раменете и.
— Е, и! Ти имаш фикс идеи, мила. Винаги, когато сме на път, ти се струва, че върху главата на момчето всеки миг пада някоя тухла. — Той се усмихна, — Момчетата бълнуваха за самостоятелни прояви. Не бива да им се пречи. Инак ще станат твърдоглави. Хайде, мамичко, развесели се!
Госпожа Хаберланд се усмихна. Но само за да му направи удоволствие.
Беше един час по-късно. По тъмното шосе за Хайдекруг една млекарска каруца настигна две момчета, които бавно крачеха.
Коларят спря.
— Накъде сте тръгнали? — запита той.
— За Корлсбютел — извика по-голямото. — Не бихте ли ни качили за известно разстояние?
— Качете се отзад — отвърна коларят грубо. — И гледайте да не заспите, защото ще паднете от колата.
Емил помогна на Динстаг и след това се качи до него. Каруцата продължи пътя си. Само след минута малкия Динстаг заспа. Емил го хвана здраво и докато приятелят му спеше, той гледаше тъмната гора и звездното небе над себе си. Мислеше за изминалия ден. „Не сгреших ли в нещо? Какво ще стане сега с Джеки? И къде може да са Густав и Професора?“
В съня си Динстаг обви двете си ръце заедно с пакета със закуските около шията на Емил. Над върховете на дърветата прехвръкна безшумно кукумявка. Конят се изплаши. Коларятг го успокои, а след това се извърна и поиска да запита нещо момчетата. Но когато видя Динстаг, който дълбоко спеше в ръцете на Емил, той замълча и се извърна отново към коня си.
Емил се чувствуваше много самотен.
Дванадесета глава
ЗАВРЪЩАНЕТО НА КАПИТАНА
Рано сутринта в сряда капитан Шмаух пристигна с парахода си в Корлрбютел, Пристанищните работници, които щяха да разтоварват стоката, чакаха вече на кея. Капитанът уреди обикновените формалности с митничарите, а след това слезе на брега. Беше му студено и той се отправи към Крайбрежния хотел, за да изпие едно кафе.
Но веднага след като келнерът се отдалечи от масата, където беше седнал капитанът, пристигна съдържателят, по здрави бързо и запита:
— Имате ли представа къде се намира племенникът ви?
— На поста си, както винаги, а? Изпратете ми тук хлапака. Искам да му кажа добро утро.
— Но той не е тук! Вчера беше свободният му ден и оттогава не се е завръщал. Освен това от снощи са изчезнали безследно и мистър Байрон с един от неговите близнаци. Само неприятности има човек.
Капитанът скочи.
— Не ми носете кафето! — извика той. След това се втурна колкото бързо го носеха старите му моряшки крака към пристанището. Платноходката му я нямаше! Коленете му се разтрепераха. Той се огледа, търсейки помощ. И неочаквано видя на един от коловете бележка.
Наведе се, дръпна бележката и я прочете. Това беше записката на Емил от миналата вечер.
Капитанът с мъка се изправи и се втурна задъхан към градчето Най-после той се намери пред вилата „Морски бряг“. Разтвори градинската порта и натисна бравата на къщната врата.
Тя беше заключена. Капитанът обиколи тичешком вилата и погледна през прозореца на верандата.
На един от столовете седеше Емил. Той беше положил ръцете и главата си на масата и спеше.
На софата до стената лежеше малкият Динстаг и също спеше. Той бе завит с одеяло от камилска вълна и над възглавницата се подаваше само един кичур от косата му.
Вратата на верандата също беше заключена. Капитанът почука с пръсти по стъклото. Най-напред леко. Но тмомчетата не се събуждаха и той започна да чука все по-силно и по-силно.
Най-после Емил вдигна глава. В първия момент съвсем сънено. Но изведнаж в очите му се появи живот. Той огледа изненадан верандата, като че ли си спомняше нещо, прекара ръка през разрошената си коса, скочи и отвори вратата.
— Къде е Ханс? — извика капитанът веднага.
Емил бързо разказа всичко, което знаеше. Накрая той каза:
— Ние се върнахме от Варнемюнде едва към полунощ. Динстаг изобщо не се събуди. Аз го свалих от колата донесох го на софата и го завих. Седнах на стола и реших да чакам до зазоряване. Исках след това да вдигна в тревога крайбрежната полиция. После щях да подготвя Джери случилото се и като първа утеха щях да му предам парите. И ако лодката не се намереше, щях да телеграфирам в Копенхаген, в хотел Д’Англетер… — Той сви рамене. — След това трябва да съм заспал неочаквано. Много извинявам господин капитан. Какво смятате да правите сега?
Старият капитан се отправи към вратата.
— Ще изкарам всички моторни лодки, които са на разположение! Трябва да претърсим морето. Събуди приятеля си и слезте на пристанището.
След това бързо излезе.
Емил пристъпи до софата и разтърси Динстаг. Измиха бърже зъбите си, плиснаха си вода на очите, развърнаха пакета със сандвичите, които Динстаг през целия изминал ден беше носил със себе си, и още докато дъвчеха, се втурнаха навън.
На кръстопътя Емил спря.
— Бягай към пристанището, малкият! — извика той на Динстаг. — Може би ще бъдеш полезен на капитана. А аз ще събудя Джеки и ще го доведа.
После той се понесе към дюните.