Повече нищо не каза. Но промени курса на моторницата.
Тримата робинзоновци се бяха събудили съвсем рано. Те бяха ковали клинци през цялата нощ и затова се измъкнаха от каютата и започнаха да правят гимнастика, докато слънцето се издигне по-високо.
След това пийнаха по глътка вода и закусиха от консервите. Изпразнените консервени кутии, оставени отворени на пясъка, чакаха дъждовната вода. Но дъжд не валеше. Напротив. Небето беше още по-синьо, отколкото през последните няколко дни.
— Никога не съм предполагал, че толкова ще ме ядосва хубавото време — каза Густав. — Човек се учи докато е жив.
Професора каза сърдито.
— Ако нямахме консервени кутии, сигурно щеше да вали пороен дъжд. Винаги е така.
— Всичко си има и добрата страна — отвърна Густав. — Представи си, че вече беше написал съчинението си за най-интересната преживелица през ваканцията! Невъзможно! И ето, сега би трябвало чисто и простро да хвърлиш тетрадката в огъня.
— Въпрос е още дали изобщо в живота си някога ще пишем съчинения — каза Професора замислено.
— Да беше само това, лесно щях да го прежаля — извика Густав. — Но като си представя, че няма да видя моторетката си, мога да се разрева.
И той подсвирна.
Ханс Шмаух съблече бялата си риза и я окачи на мачтата.
— Може би така ще ни намерят по-лесно — рече той.
След това се опитаха още веднъж да размърдат „Кунигунде“. Но тя не се поклащаше.
— Тая мърша през нощта като че ли е пуснала корени — каза пиколото. — Няма смисъл да се мъчим.
А когато насядаха отново на пясъка, рече:
— Сега слушайте какво ще ви кажа! Аз съм крив за всичко. Водата ще стигне едва до утре сутрин. Ако до днес следобед не ни намерят, ще сложа един от спасителните пояси, които се намират в лодката, и ще се опитам да доплувам до брега. Може би още по пътя ще срещна рибарска лодка или параход.
— Дума да не става! — извика Густав. — Ако някой от нас предприеме това, разбира се, ще бъда само аз!
— Аз забърках цялата каша и аз ще я оправя — отвърна пиколото.
— Не става дума за това — каза Густав. — Ще плува онзи, които плува най-добре. Разбрано ли е?
— Значи аз! — рече пиколото.
— Не, аз! — възпротиви се Густав.
— Аз ще плувам!
— Не, аз!
Двамата скочиха и щяха да се нахвърлят един върху друг.
Тогава Професора хвърли на всекиго по една шепа пясък в лицето. Двамата започнаха да плюят и да чистят очите си.
— Изглежда че съвсем сте подлудели! — каза Професора спокойно. — По-добре легнете и поспете няколко часа! Така ще забравите за ядене и пиене и запасите ни ще стигнат за по-дълго.
Двамата легнаха послушно на пясъка и затвориха очи.
Професора седна в лодката, облегна се на мачтата и започна да наблюдава.
Моторната лодка „Аргус“ си пробиваше смело път между вълните. Понякога, когато момчетата забравяха да се държат здраво, падаха и се премятаха от единия до другия край на лодката. На челото на Динстаг вече имаше подутина. Капитан Шмаух стоеше при кормилото неподвижно като паметник. Те ловяха погледа му, зареян над водната шир.
— Ето! — извика той неочаквано и посочи в далечината. Но момчетата не виждаха нищо.
— Бяло знаме! — извика той въодушевен. — Това са те!
И той кимна към Джеки:
— Въпросът ти струваше злато, момчето ми.
— Кой въпрос, господин капитан?
— Дали има наблизо острови — отвърна старият моряк. Хлапетата са заседнали до острова с палмата. Чакайте, ще ги науча аз!
Момчетата се събраха около него.
— Знаех си аз, че не се е случило нищо лошо — каза Джеки.
Капитанът се усмихна облекчен.
— Вярно е, ти имаш шесто чувство! — отвърна той. В това време Емил извика:
— Сега вече и аз виждам нещо бяло! И мачта.
— Аз също! — извика Джеки. Динстаг все още не забелязваше нищо. Когато поиска да му укаже посоката, Емил забеляза, че приятелят му плаче. По загорялото му лице се стичаха сълзи.
— Какво ти е, малкият? — запита той.
— Така страшно се радвам — прошепна Динстаг. — Но недей казва на Густав и Професора, че съм плакал заради тях! Ще си въобразят много, тези глупави пакостници!
И той се засмя през сълзи.
Емил-му обеща да мълчи.
— Трима души са! — извика капитанът. — А ето и моята „Кунигунде“. Чакайте, братлета! Само да ми паднете в ръцете!
Густав и пиколото скачаха като диваци по острова. Те махаха с ръце и крещяха.
Професора не се помръдваше от мястото си и чертаеше с пръст фигури по пясъка. След това стана, събра празните консервени кутии и бавно ги хвърли една след друга във водата.
Пиколото се покатери на мачтата, свали ризата си, която беше изпълнявала службата на бяло знаме, и бързо я облече.