— Хей, млади момко!
Густав отвори с мъка очи.
— Какво има? — запита той.
— Нали трябваше да мислиш? — каза малкият Динстаг строго.
Густав се надигна и седна.
— А как мога да мисля, когато ме смущавате?
— Аха, тъй ли! — извика Емил. — Значи ти си мислил? Е, какво ти дойде наум?
— Нищо, разбойници такива!
Всички се засмяха. После го вдигнаха и се отправиха обратно към масата.
— Заседанието е открито — каза Професора. — Има думата Емил.
Емил стана.
— Многоуважаеми слушатели! — започна той. — В петък, значи в други ден, тук в Корлсбютел, в киното при фара, ще бъде игран филмът „Емил и детективите“. Бяхме решили да, не се издаваме кои сме и да гледаме филма като обикковени зрители. Но мисля, че бихме могли да помогнем на Джери, ако разкрием тайната и съобщим на кинопритежателя кои сме. Наистина това противоречи на нашите принципи и не е приятно. Но гладно куче и гол кокал гризе. Кинопритежателя би могъл например да даде обявление във вестника. Или пък да разлепи на афишите съобщение, че на няколко от представленията ще присъствуват лично и самите детективи. Тогава може би в киното му ще дойдат повече деца, отколкото иначе. И тъй като чрез нас ще спечели повече, може да подари на Джеки прихода от първото представление.
Емил седна. Останалите кимнаха замислено:
— Има ли някой да възрази нещо? — запита Професора. — Предложението на Емил е великолепно. Трябва да разкрием кои сме, за да помогнем на Джеки. — Той замълча за малко. — Предложението на Емил се приема единодушно. Не ни остава нищо друго. Така. А сега аз вземам думата. Предлагам един от нас да отиде в редакцията на „Курортен вестник“ и да поговори с редактора. Той трябва веднага да отпечата една статия, написана от един от нас, в която подробно ще бъде разказано как Джеки е бил напуснат от своя мистър Андерс и че, дълг е на всички деца от Корлсбютел и съседните курорти да помогнат на Джеки и да съберат пари. И че след няколко дни ще бъде съобщено колко пари са събрани.
Той седна.
— Чудесно! — извика Густав. — Няма ли някой да възрази нещо? Не. Предложението на Професора се приема. Давам думата на Динстаг.
Малкият Динстаг стана.
— Исках да предложа — започна той колебливо — Густав и някой от нас още следобед да отпрашат с моторетката и да съобщят на всички деца от курортите какво се е случило и че на Джеки трябва бърже да се помогне. Може би на всеки плаж ще може да се постави табела, на която да се пише всичко. Тогава децата ще могат да четат и да разказват и на други.
— Много добре! — извикаха останалите.
А Густав каза:
— Какво щастие че аз не измислих нищо! Нямаше просто да знаем какво да правим с толкова идеи.
Разговаряха още известно време. После отидоха на верандата и написаха осем плаката с разноцветни тебешири: за Корлсбютел, за Граал, за Мюритц, за Хайдекруг, за Варнемюнде, за Хайлигендам, за Ареншоп и един за Брунсхауптен.
След това Густав изкара моторетката си от павилиона и излезе, с нея на улицата. Динстаг се настани на багажника с осемте плаката. Моторът загърмя. Емил и Професора махаха след двамата си приятели.
Когато Джеки пристигна с багажа си, двамата го натовариха да пази вилата и се втурнаха към селото. Разбира се, те не му казаха защо бързат толкова.
Когато Емил влезе в канцеларията на киното, собственикът, господин Бартелман, каза:
— Нямам време! Елате друг път!
След пет минути той отново вдигна глава от бюрото си. Момчето все още не си беше отишло.
— Д, още ли си тук? Кажи, за какво се отнася?
— Аз съм Емил Тишбайн.
Господин Бартелман се облегна назад в креслото си:
— Как тъй?
— Аз съм Емил Тишбайн, според чиито приключения е сниман филмът, който в други ден ще давате.
— Много се радвам — каза собственикът на киното. — Радвам се наистина. И?
Емил изложи плана на детективите.
Господин Бартелман присви очи. Иначе той не можеше да мисли. След това цъкна с език. Като търговец на коне, когато в двора въведат нов кон. Господин Бартелман подушваше добрата сделка.
— Ще получите прихода от първото представление за вашето протеже само при едно условие. — каза той. — Ако поемете задължението в продължение на една седмица излизате след всяко представление на сцената.
— Цяла седмица? — извика Емил. — И след всяко представление? Та на нас ще ни е неприятно да излезем дори веднъж. Ние не сме клоуни!
— Иначе не може — отвърна кинопритежателят. — Нищо е безплатно.
Момчето размисляше.
— Добре — каза то най-после. — Нямаме друг изход. Но ако поемем това задължение, ще, искаме прихода от целия пръв ден. Значи за първите три представления.