— Кой рокля да си облека за представлението? — запита тя развълнувана. — Дали да пиша да ми пратят новата от Берлин?
— Гледай ти как на някои това излизане прави удоволствие! — извика вън от себе си Густав.
— Ужасно! — рече Професора. — А аз, щом помисля за това, ми се струва, че съм станал палячо.
— Няма друг изход — каза Емил, — Целта оправдава средствата.
Пони стана.
— Къде отиваш? — запита баба й.
— Ще пиша в къщи за новата рокля.
— Сядай веднага на мястото си — заповяда баба й. — Не щурей! — И тя поклати неодобрително глава; — Понякога жените са много глупави.
— Така е — каза Густав. — Тя вече се мисли за Грета Гарбо.
— Дръвник! — промърмори Пони.
Густав се направи че не я чува; и каза:
— Ако бях момиче, щях да отида в манастир.
— А ако аз бях момче — отвърна Пони, — щях да ти цапна сега няколко шамара.
Капитанът се отправи към хотела, за да говори с Джеки. Но Джеки не беше в хотела, а на игрището за тенис. И тъй, капитанът продължи нататък. Той намери малкия артист да събира топките, от игрищата и да ги подава на играчите. Когато забеляза капитана, Джеки извика весело:
— Здравейте, господин капитан!
— Здравей! — отвърна старият господин Шмаух. — Може ли да поговоря малко с теб?
Джеки хвърли на един от играчите на тенис две топки, вдигна три, които бяха паднали при мрежата, и каза:
— За съжаление точно сега е изключено, господин капитан. Както виждате, аз работя тук. На час получавам по петдесет пфенига. Трябва някак да се живее, нали? Не мога да понасям безделието.
— Аха — каз капитанът. — А кога ще свършиш работата?
— След един час. Ако, разбира се, след това не съм нужен още тук.
— Тогава ела при мен след еди нас. Ако, разбира се, не си нужен още тук.
— Дадено, господин капитан! — извика Джеки. — Ахой!
И пак хвърли на един от играчите две топки.
— Ахой, момчето ми — отвърна му капитанът и се отправи към къщи.
През това време бабата излезе на разходка в гората с Емил и Пони. Гората беше наистина чудесна. Между дърветата растяха папрати, малини, къпини, горски ягоди, боровинки, диви теменуги. А орловият нокът пълзеше до най-високите върхове на дърветата.
Пони беше изостанала далеч назад и береше цветя.
— Пишеш ли редовно на майка си? — запита бабата.
— Разбира се! А и тя ми се обажда всеки втори ден.
Двамата седнаха на тревата. На клона на една бреза се люлееше синигер. А по пътеката шетаха, сякаш заети с бърза работа, стърчиопашки.
— Прочее, и аз писах на майка ти — каза бабата. — От Копенхаген. — Тя се вгледа в една пеперуда, която тъкмо размахваше крилата си и отлиташе от едно стръкче трева. — Как ти се харесва всъщност фелдфебелът Йещке, момчето ми?
Емил я погледна уплашено:
— Нима и ти знаеш за това?
— Имаш ли нещо против дъщеря ми да ме попита дали трябва да се ожени?
— Но отдавна е решено, че тя ще се ожени.
— Нищо не е решено — каза бабата. — Нищо не е решено.
В този миг долетя Пони Хютхен. Тя показа букета си и извика:
— Струва ми се, че най-много искам да стана градинарка.
— Щом искаш — каза баба и, — стани градинарка! Миналата седмица щеше да ставаш милосърдна сестра. А преди две седмици аптекарка. Продължавай така, госпожице. Не ти позволявам да станеш само пожарникар!
— Мъчно е човек да си намери призванието — каза Пони. — Ако бях богата, щях да стана пилотка.
— Ако баба ти имаше колело, щеше да бъде омнибус — отвърна старата жена. — А сега върви да подредиш букета си в някоя ваза във вилата! Хайде, хубава градинарко!
Пони искаше да остане в гората.
— Потегляй! — извика баба й. — Емил и аз имаме сериозен разговор.
— Много обичам сериозни разговори — каза Пони.
Бабата погледна строго внучката си.
Пони сви рамене.
— „Йохана си отива — издекламира тя — и няма да се върне веч“. — След това се отдалечи.
Емил остана мълчалив още доста време. Чуваше се отдалеч, че Пони пее. Най-после той запита:
— Защо да не е решено още?
— Не зная точно. И тъй, как ти се харесва полицаят!
— Не мога да се оплача — рече Емил. — Добре се погаждаме. Малкото му име е Хайнрих. А най-важното е, че мама го обича.
— Така — отвърна баба му. — Аз обаче мисля, че точно това на теб не ти се харесва. Недей да ми противоречиш! При такъв чудесен предан син като теб няма нужда от мъж. Тъй мислиш, нали?
— Има нещо вярно в това — каза Емил. — Само че ти го изразяваш много грубо.
— Тъй трябва, момчето ми. Тъй трябва! Щом единият не иска да проговори, другият трябва да го принуди някак.
— Мама никога няма да узнае — каза той. — Но аз си представлявах съвсем иначе. Мислех, че ще си останем цял живот заедно. Само ние двамата. Но тя го обича. И това решава всичко. Аз няма да допусна тя да забележи нещо.