— Толкова се вълнувам — каза тя, — като си представя, че сега навсякъде, по цялото крайбрежие, много по-надалеч, отколкото погледът стига, деца с тефтерчета и моливи събират пари за Джеки. Дайте ми бързо лист и молив. Не мога да гледам спокойно всичко това.
Когато по обяд се върнаха и се събраха на верандата, за да преброят парите, насреща им се втурна Клотилда. Тя беше извън себе си.
— Тук човек не може да готви! — викаше тя. — Знаете ли колко пъти се звъни днес? Двадесет и три пъти! И винаги навън имаше деца, които питаха за вае и носеха пари!
— Но, Шлйпс — каза Професора, — та това е чудесно.
— За вас може би — отвърна готвачката раздразнено. — Но в никой случай не за обяда. Най-напред изкипя млякото. След това се развали зеленчукът. И накрая загоря печеното. Аз съм готвачка, а не банков касиер.
— При една такава благородна цел — каза Густав — съгласен съм да ям дори прегоряло печено, госпожице Зелбстбиндер.
Готвачката промърмори нещо под носа си, после извади цял куп дребни монети от джоба на престилката и ги сложи на масата.
— Ето! Три марки и деветдесет пфенига. Нямах време за двойно счетоводство…
Тя вдигна нос и започна да души:
— Ужасно! Ето че пак нещо загаря!
И тя хукна към кухнята (Клотилда нарочно премълча, че към сумата беше прибавила петдесет пфенига от своите собствени пари. Тя беше готвачка с благороден характер).
Децата вадеха пари от всичките си джобове, изсипваха ги на масата и ги разделяха на три купа: медни, никелови и сребърни. После събраха равностойните монети. Бяха четиридесет и три марки. Провериха записаното в тефтерчетата си. Сметката беше вярна. Подсмихвайки се, малкият Динстаг прибави към тях една банкнота от двадесет марки и каза:
— Това е от баща ми. От големия Динстаг.
Професора веднага се втурна в градината, намери баща си в парника при доматите и се върна с банкнота от десет марки. След това всички се разтършуваха в джобовете си за собствените си пари и не се успокоиха, докато на масата не бяха събрани седемдесет и пет марки. Момчетата сияеха от въодушевление. Динстаг извади от джоба си чиста носна кърпа и прибра в нея парите. След това завърза здраво краищата на кърпата.
— Да не искаш да ни показваш фокуси? — запита Емил. — Да броиш до три и седемдесет и петте марки да изчезнат?
— Ще взема парите със себе си — отвърна Динстаг.
— Но как така? — запита Професора.
— Те могат да останат и тук! — извика Пони.
Тогава се намеси Густав:
— Оставете малкия да прави каквото е намислил. Ние имаме известни съображения. Това е моя идея.
— Гледай ти! — извика Пони. — Значи и ти вече имаш идеи? Да не си болен?
— Какво? — изрева Густав, като запретна ръкавите си. — Ела само по-наблизо! Утре ще те посетим в болницата.
И той се приближи заплашително към нея. Пони ведна избяга в кухнята при Клотилда.
— Гледай ти каква глупачка — изръмжа Густав. — Човек най-после се сеща нещо хубаво, а една жена да развали всичко.
— Карат се само онези, който се обичат — каза Динстаг След това взе вързопа с парите и потегли към дома си.
По обяд се появи и Джеки. Печеното, въпреки искрените съжаления на Клотилда, че е изгоряло, беше много вкусно. Всички ядоха с благоговение. Бабата отвори дума за парите и запита Джеки какво мисли за тях.
— Много се радвам, госпожо бабо — каза той. — Преди всичко радвам се на приятелския жест на момчетата. Но също и за парите. Пари винаги трябват. И капитанът е на моето мнение… Виждате ли, днес преди обед аз събирах цели три часа топки за тенис. Това е също така един вид събиране на пари. Заедно с бакшиша спечелих една марка и осемдесет. Следобед ще работя още два часа. Това прави още една марка. А ако си направите труда и сметнете дохода за един месец, ще видите, че чудесно бих могъл да си наема мобилирана стая с пълен пансион. А може би дори и с балкон.
Всички се засмяха.
— Е — каза той. — Не съм ли прав? Вчера само от радост направих на игрището за тенис няколко скока така, без да се засилвам. Играчите толкова се изненадаха, че един от тях от възхищение ми подари старата си ракета. Ако този спорт ми хареса, може след време да стана учител по тенис. Тогава ще наема няколко игрища, ще давам уроци и може би ще стана германски шампион. После ще замина за Париж или Америка. И може би ще стана световен шампион. Или най-малко ще спечеля второ място. Е добре, а после ще взема пари отнякъде и ще отворя фабрика за ракети за тенис и изобщо за принадлежностите към тази игра. И понеже името ми ще бъде прочуто, много хора ще купуват от тях. Разбира се, няма да се наричам Пахулке. С такова име не може да се стане световен първенец. Но аз съм се казвал, вече и Байрон. Едно име повече или по-малко не играе роля.