Това, което виждате тук, е пиколо. Значи малък хотелиерски прислужник, който след време ще стане келнер. Или оберкелнер. Или портиер. Но засега той все още е пиколо и помага при слагането на масите и при носенето на чиниите. Работата на пиколото е уморителна. Наистина понякога има няколко свободни часа. И тогава той може бързо да изтича до плажа и да плува до пясъчното островче. Или да седне на голямата гумена туба, върху която е написана реклама за миене на зъбите. И тогава може, дори да види стари приятели от Берлин и да си спомни за отдавна миналите времена.
Че човекът на картинката е стар воден плъх, се познава от сто метра срещу вятъра. Той е капитан и притежава търговски параход, с който кръстосва Балтийско море. Понякога товари дърва. Понякога въглища. Понякога шведска стомана. А понякога сам се претоварва с повечко ром. Е, и това се случва. Морският вятър причинява жажда. Капитан Шмаух има малка къщица в Корлсбютел. А в пристанището се намира хубава платноходка — също негова. Аха, щях да забравя: пиколото е негов племенник. Изобщо на света има много повече роднини, отколкото може да се предположи.
Недалеч от брега на Балтийско море се намира посред водата малко, съвсем малко островче. Някога един рибар на шега занесъл на него палма в саксия и я закопал в пясъка. Оттогава африканската палма стои в северния пясък сред сухите треви и е доста пораснала. Видът и би уплашил и куче, ако на острова имаше, кучета. Но той е напълно необитаем. Първо, защото е само от пясък, и, второ, защото е много малък. И ако човек, когато спи на него, се изтърколи от кревата си, ще падне сред Балтийско море.
Сега вече историята започва.
Първа глава
МОЛБАТА НА ФЕЛДФЕБЕЛА ЙЕШКЕ
Този следобед фелдфебелът Йешке беше свободен. И той се беше появил у Тишбайнови със забележителен пакет сладкиши. Майката на Емил беше направила кафе. И ето че сега тримата седяха около кръглата маса в гостната и проверяваха апетита си. Неусетно голямата чиния със сладки се изпразни. Емил едва можеше да диша. А господин Йешке разказваше, че кметът на Нойщат възнамерявал да махне конния трамвай и да построи истински, електрически. Оставало да се уреди само финансовият въпрос.
Емил запита:
— А защо не построят направо подземна железница? Като изчезнат конните трамваи, Нойщат ще загуби половината от хубостта си. Електрически трамваи има навсякъде.
Но майка му забеляза:
— Щом финансовият въпрос още не е уреден, Нойщат ще остане със старите си трамваи до второ пришествие.
Утешен от думите й, Емил взе от чинията и последното парче ябълков сладкиш и му отдаде дължимото.
Фелдфебелът попита учтиво дали може да запуши. Госпожа Тишбайн каза: „Но, разбира се, господин Йешке!“ И гостът извади голяма черна пура от кожената си табакера, запали я и се обви в гъст сивосин облак.
После госпожа Тишбайн стана, събра чашите и чиниите, занесе ги в кухнята и като се върна, каза, че ще изтича до дрогерията за катранен сапун, защото след един чдс щяла да дойде госпожа Хомбург да си мие главата.
Емил стана и бързо преглътна последната си хапка.
— Не, момчето ми, ще отида аз — каза майка му. Емил я погледна учуден.
Господин Йешке също погледна госпожа Тишбайн, но глътна повече дим и се закашля. След това каза:
— Емиле, искам да поговоря с тебе. Тъй да се рече, между мъже.
Навън вратата на антрето хлопна. Госпожа Тишбайн беше излязла.
— Моля — каза Емил. — Както обичате. Но аз просто не разбирам защо майка ми изведнъж избяга. За покупките се грижа аз.
Фелдфебелът остави пурата си на пепелницата, кръстоса крака и почна да чисти с пръсти пепелта от куртката си. (Върху нея обаче нямаше пепел.) След това каза:
— Майка ти може би излезе, за да можем да разговаряме на спокойствие.
После той смутено загледа тавана. Емил също погледна нагоре. Но там нямаше нищо за гледане.
Фелдфебелът взе пурата си от масата и запита направо:
— Всъщност много ли съм ти несимпатичен?
Емил едва не падна от стола.
— Откъде-накъде? Това е смешен въпрос, господин Йешке.
А като помисли малко, прибави:
— Наистина, по-рано много се страхувах от вас.
Фелдфебелът се засмя.
— Заради паметника ли?
Момчето кимна.
— Такива глупости правехме и ние, когато бяхме ученици — рече Йешке.
— А вие? Лично? — запита Емил изненадан.
— Да, лично! — каза полицейският чиновник.
— Тогава сте ми симпатичен — рече Емил.