Господин Йешке, изглежда, се зарадва. После каза:
— Трябва да те запитам нещо важно. С майка ти говорих по този въпрос още миналата неделя. Но тя каза, че трябва да питам и теб. Ако ти не се съгласиш, няма да стане нищо.
— Така, така — рече Емил. Известно време той стоя замислен. После каза: — Не ми се сърдете, но не разбирам нито дума.
Йешке гледаше пурата си. И понеже беше изгаснала, той бавно я запали отново и каза:
— Трудно е да се говори за такова нещо с голямо момче… Помниш ли баща си?
— Почти не. Бил съм петгодишен, когато е умрял.
Фелдфебелът кимна. После бързо каза:
— Бих искал да се оженя за майка ти!
След това се закашля. А когато се успокои, продължи:
— Аз мога да се преместя във вътрешната служба. И по-късно ще стана инспектор, Сигурен съм, че ще взема изпита. Макар да не съм учил в реално училище, не съм глупава глава. А като инспектор ще получавам добра заплата. И ако имаш желание, ти ще можеш да следваш.
Емил очисти няколко трохи от сладкиша, останали върху пъстрата покривка на масата. Фелдфебелът каза:
— А ако не искаш, тя няма да се омъжи за мен.
Момчето стана и се приближи до прозореца. Погледна към улицата. После се извърна и каза тихо:
— Най-напред трябва да свикна; с тази мисъл, господин Йешке.
— Разбира се — отговори мъжът.
Емил отново погледна през прозореца. „Всъщност аз си представлявах всичко съвсем, иначе — мислеше той, докато очите му следяха един камион. Аз исках сам да печеля пари. Толкова много, че да не трябва тя да работи повече. И исках да остана през целия си живот само с нея. Само ние двамата. И никой друг. А сега идва един полицай и иска да й стане мъж!“
В този момент майка му се появи на ъгъла. Тя вървеше бързо и гледаше угрижено пред себе си.
Емил се закри с пердето. „Сега трябва да реша — рече си той. — И не бива да мисля само за себе си. Това би било подло. Тя винаги е мислила само за мен. И тя го обича. В никой случай не бива да покажа, че съм тъжен. Трябва дори да бъда весел. Иначе ще й разваля цялата радост.“
После пое дълбоко дъх, обърна се и каза високо:
— Аз съм съгласен, господин Йешке!
Фелдфебелът стана, приближи се до него и му стисна ръката. В същия миг вратата се отвори. Майка му влезе бързо в стаята и погледна момчето си въпросително.
Емил още веднъж си каза: „А сега бъди весел!“ После застана до Йешке, засмя се и рече на майка си:
— Какво ще кажеш? Господин фелдфебелът Йешке току-що поиска от мен ръката ти!
Когато госпожа Хомбург дойде да си мие главата, годеникът Йешке си тръгна доволен. А вечерта се върна пак, с букет цветя. И четвърт кило вкусно мешано. И шише сладко вино. „За да се чукнем“ — каза той. След вечерята се чукнаха.
Емил държа тържествена реч, на която господин Йешке се смя много. Госпожа Тишбайн седеше доволна на софата и галеше ръката на сина си.
— Мое мило момче — рече господин Йешке, — благодаря ти за добрите пожелания. Безкрайно радостен съм за всичко и имам само още една молба. Не искам да ми казваш татко. Това ми се струва много необикновено. Аз наистина ще ти бъда като баща. Но то е друго. Само думата не ми допада.
Емил много се зарадва в себе си на това предложение й гласно каза:
— На заповедите ви, господин фелдфебел. Но как трябва да ви наричам? „Добър ден, господин Йешке“ с течение на времето ще звучи твърде смешно. Не намирате ли и вие, че е така?
Годеникът се изправи:
— Най-напред ще пием „за побратимяване“. Аз вече и без това ти говоря на „ти“. Отсега и ти трябва да правиш това.
Пиха „за побратимяването“.
— И ако за в бъдеще почувствуваш нужда да ме наричаш с някакво име — рече господин Йешке, — то трябва да ти съобщя, че се казвам Хайнрих. Ясно ли е?
— Тъй вярно, Хайнрих! — каза Емил.
И беше щастлив, като чу, че майка му се смее.
След като Хайнрих Йешке си тръгна към къщи, майката и синът се приготвиха да спят. Както винаги, те се целунаха за „лека нощ“. После всеки легна в леглото си. Но и двамата дълго още стояха будни, Емил си мислеше: „Тя не забеляза нищо и сигурно мисли, че никак не ми е мъчно. Сега може да се ожени за господин Йешке и да бъде толкова щастлива, колкото от сърце и желая. А и той е много мил човек!“
А майка му си мислеше: „Ах, колко се радвам, че момчето не забеляза нищо! То не бива никога да узнае, че аз бих предпочела да остана сама, само с него! Но не бива да мисля за себе си, а само за момчето си. И за бъдещето му. Кой знае докога още ще мога да печеля пари. А и господин Йешке е мил човек.“
Втора глава
ПОЩА ОТ БЕРЛИН И ЗА БЕРЛИН
Когато на другия ден по обед Емил се върна от училище, майка му подаде едно писмо и каза: