Емил обеща тържествено. Тогава майка му рече:
— Само с едно никак не съм съгласна. Това, че съветникът иска да ти прати пари. За път ще изтеглим пари от спестовната каса. Няма да струва бог знае колко. — И тя помилва момчето, което се беше навело над тетрадката по геометрия. — Пак ли уроци? Я поизлез малко на чист въздух, докато приготвя обеда!
— С удоволствие — каза Емил. — Трябвали да купя нещо, или да ти помогна в нещо?
Майка му го изпрати до вратата.
— Марш навън! Когато всичко е готово, ще те извикам.
Емил отиде в двора, седна на стълбата, която водеше надолу към пералнята, и замислен започна да къса тревата, подаваща се от пролуката между разкривените стъпала.
Неочаквано той скочи, втурна се в галоп към портата прекоси бързо улицата, зави по Шпоренгасе, измина тичешком Вебергасе и спря чак на горния пазар. Там се огледа.
Отсреща се редяха брезентовите дюкянчета на търговците на плодове и зеленчук, редиците глинени съдове на грънчарите, тезгяхите на градинарите и месарите. И между тези пъстри редове се разхождаше, сложил с достойнство ръцете на кръста си, господин фелдфебелът Йешке и следеше за реда.
Фелдфебелът спря пред една от търговките. Тя махаше развълнувано с ръце. Той извади бележника от вътрешния си джоб, написа в него някаква важна забележка и продължи бавно нататък. Купувачи и продавачки се събраха накуп и сизашушукаха нещо.
Момчето прекоси разкривения калдъръм на площада, за да настигне фелдфебела.
— Ало! — извика Йешке. — Да не търсиш мене?
— Тъй верно, господин Йешке… исках да кажа: да, Хайнрих — рече Емил… — Исках да те питам нещо. Един мой приятел от Берлин е наследил къща на брега на Балтийско море и ме кани там за лятната ваканция. А също и баба и Пони Хютхен.
Господин Йешке потупа Емил по рамото:
— Моите сърдечни благопожелания! Това е чудесно!
— Нали? — извика зарадван Емир.
Полицейският началник погледна с обич своя бъдещ син.
— Разрешаваш ли ми аз да платя пътните ти разноски? Емил поклати енергично глава.
— Не, аз имам мои собствени спестявания.
— Жалко.
— Хайнрих, аз идвам за съвсем друго нещо.
— За какво?
— Знаеш ли, заради майка ми! Ако ти тъкмо вчера… Искам да кажа… иначе по никакъв начин не бих я оставил сама. И ще замина само ако ми обещаеш, че всеки ден ще бъдеш най-малко един час при нея. Иначе тя… аз я познавам много добре и не искам през това време да се чувствува самотна. — Емил спря за малко. — Понякога животът беше толкова тежък. Ти трябва да ми дадеш честната си дума, че ще се грижиш за нея. Иначе няма да замина.
— Обещавам ти. Без честна дума, с честна дума — както искаш, момчето ми!
— Тогава всичко е наред — каза Емил. — Значи всеки ден! Нали? Наистина аз ще й пиша много писма. Но все пак писането не е достатъчно. При нея трябва винаги да има някой, когото да обича. Не искам да тъжи!
— Ще идвам всеки ден — обеща господин Йешке. — Най-малко за един час. И, ако имам повече време, ще оставам и за по-дълго.
— Много благодаря! — каза Емил. След това направи кръгом и се понесе в галоп по пътя, по който беше дошъл.
В двора отново седна на стъпалата и закъса трева от цепнатините, като че ли не беше ходил никъде.
След пет минути госпожа Тишбайн погледна от кухненския прозорец.
— Хей, млади господине! — извика тя високо. — Заемете мястото си на масата за обед.
Той вдигна глава усмихнат.
— Идвам, мамичко!
Главата й отново се скри.
Тогава той бавно стана и влезе в къщи.
Следобед Емил поиска от майка си хартия за писма, седна на масата и написа следното писмо до гимназиста Теодор Хаберланд, живущ в Берлин.
„Мили ми Професоре!
Приеми сърдечните ми благодарности за писмото ти, на което страшно се зарадвах. Просто фантастично е, че имаш къща. И при това на Балтийско море. Моите поздравления! Аз не съм бил още там. Но по география неотдавна учихме за Мекленбургските езера и за Балтийския бряг. Мога да си представя всичко. Дюните, големите параходи, тухлените църкви, пристанищата, плажните кошове и т.н. Трябва да е много хубаво.
А още по-хубаво е, че ти ме покани да те посетя. Приемам поканата ти с благодарност и благодаря страшно много на теб и на родителите ти! Радвам се, че скоро ще видя теб, Густав и малкия Динстаг. Защото обичам всички, които ми помогнаха тогава. Това пък, че си поканил Пони и баба, намирам за чудесно.
Ако във вилата ти няма достатъчно място, ние, момчетата, ще си построим в градината палатка и ще живеем като бедуините в пустинята. От чаршафите ще си направим бурнуси. И всеки ще стои нощем по един час на стража. За да могат другите да спят спокойно. Но за това има време. Днес ще пиша на Пони и на баба. Това, че искате да ме посрещнете още на гарата, е хубаво. Но този път не ще се оставя да ми откраднат парите дори ако трябва да ги скрия в обущата си!