Робърт Йънг
Емили и великите поети
Всяка сутрин, още щом пристигнеше в музея, Емили обикаляше поверениците си. Официално тя беше заместник-уредник и отговаряше за Залата на поетите, но дълбоко в себе си беше убедена, че е нещо много повече от един обикновен заместник-уредник — тя беше привилегирована измежду смъртните да попадне в щастлива близост с най-великите Безсмъртни — ненадминатите бардове, чиито далечни стъпки, по думите на един от тях, отекват в коридорите на времето.
Поетите бяха наредени по-скоро по азбучен ред, отколкото хронологично. Емили обикновено започваше с пиедесталите в лявата страна на залата, с буквата А, и обикаляше внушителния полукръг. Така винаги можеше да остави Алфред, лорд Тенисън за на края, или почти на края. Лорд Алфред беше любимецът й.
Тя си имаше различни мили поздрави за всеки поет и всеки й отговаряше по своему. Но за лорд Алфред имаше няколко специални фрази, като например: „Чудесен ден за писане, нали?“ или „искрено се надявам, че «Идилиите» не ви създават повече затруднения!“. Тя, разбира се, знаеше, че в действителност Алфред няма да напише нищо, че старомодната писалка и топът хартия на малкото писалище до стола му бяха само декор и че във всеки случай андроидните му способности бяха само да рецитира стихове, които неговият прототип от плът и кръв беше написал преди векове. Но все пак в тази игра нямаше нищо лошо, особено когато магнитофонните му ленти отговаряха так:
или:
Когато се зае със Залата на поетите, Емили хранеше големи надежди. Тя, както и тези, по чиято идея беше създадена залата, искрено вярваше, че поезията не е мъртваи че щом хората открият, че могат да слушат вълшебните думи, вместо да ги четат от прашни книги, при това да ги слушат от устните на оживяващите пред тях модели на техните създатели в естествен ръст, нито адът, нито жестоките такси можеха да ги спрат. Но и тя, и директорите не бяха в крак с времето.
Средния гражданин от XXI век си оставаше еднакво безразличен както към съхранения в книгите Браунинг, така и към съживения Браунинг. А що се отнася до намаляващите учени с литературни интереси, те предпочитаха своето поетично меню, поднесено по старомодния начин, и дори в няколко случая заявяваха публично, че да се вложат безсмъртните слова на Великите стари майстори в устата на оживяващите манекени, е престъпление на техниката спрямо човечеството.
Въпреки че изминалите години не оправдаха очакванията й, емили предано остана на поста си зад бюрото и до онази сутрин, когато рухна нейният поетичен небосводм тя все още вярваше, че някой ден, все някой ще тръгне от украсеното със стенописи воайе по десния коридор (вместо по левия, който водеше към Залата на автомобилите, или по средния, водещ към Залата на електрическите уреди), ще се приближи до бюрото й и ще каже: „тук ли е Ли Хънт? Винаги съм се чудел защо Джени го е целунала и си помислих, че може би ще ми каже, ако го попитам.“ Или „Зает ли е в момента Уилям Шекспир? Бих искал да си поговорим за меланхоличния датчанин.“ Но годините си минаваха неусетно и единствените, които идваха по десния коридор освен Емили, бяха служителите в музея, портиерът и нощния пазач. Ето защо тя се сприятели с великите поети и започна да им съчуства за техния остракизъм. До извества степен самата тя беше в същото положение…
В деня, когато рухна поетичния й небосвод, Емили направи обичайната си утринна обиколка, без дори и да подозира надвисналото нещастие. В отговор на нейния поздрав Робърт Браунинг отвърна, както обикновено: „Ранно утро в седем, хълмът е обсипан с перли от роса“, а Уилям Каупър рязко каза:
Едуард Фицджералд откликна (като че ли малко пийнал, както се стори на Емили), с неизменното:
Емили отмина неговия пиедестал почти грубо. Тя никога не бе говорила лично с директорите на музея за включването на Едуард Фицджералд в Залата на поетите. Според нея той нямаше основание да претендира за безсмъртие. Наистина в петте превода на Омар той беше обогатил стиховете ми с изобилие от оригинални образи, но това не го правеше истински поет. Поне не то величината на Милтън и Байрон.