Очите на мистър Брендън възвърнаха нормалния си цвят, а неговият ентусиазъм лежеше в краката му като спукан балон.
— Разбира се, че са се возили в тях! Мисля, че вие умишлено ни създавате затруднения, мис Мередит, и аз въобще не одобрявам такова отношение. — Той се обърна и се отдалечи.
Емили нямаше намерение да го предизвиква, искаше да го настигне и да му се извини, но не можеше дори животът й да зависеше от това. Замяната на Тенисън с „Буревестник“ я беше огорчила повече, отколкото предполагаше.
Тя прекара сутринта мъчително, като гледаше безпомощно как декораторите сновяха нагоре-надолу и подновяваха залата. Постепенно пастелните тонове изчезнаха и стените станаха ярки, а прозорците с каменни колони останаха зад хромовите жалузи. Махнаха скритото осветление и закачиха на тавана мощни флуоресцентни лампи, безмилостно покриха паркета със синтетични плочи. До обед залата заприлича на прекомерно голяма тоалетна. Липсва само една редица хромови клекала, си каза Емили скептично.
Мислеше си дали на поетите им е удобно в сандъците и след обяд се качи в склада на тавана, за да ги види. Но в голямото прашно таванско помещение тя не намери никакви поети в сандъци. Там нямаше нищо ново — само вехтории, трупани в продължение на години. Обхвана я съмнение. Тя бързо слезе в залите на музея и потърси мистър Брендън.
— Къде са поетите? — попита тя, когато го намери да ръководи поставянето на един от автмобилите. По лицето на мистър Брендън се виждаше така ясно, че той е гузен, както се открояваше петното ръжда върху хромовата броня, до която стоеше.
— Наистина, мис Мередит — започна той, — не мислите ли, че сте малко не…
— Къде са? — повтори Емили.
— Сложихме ги в… в мазето. — Лицето на мистър Брендън почервеня и стана почти като кървавочервения калник, който той гледаше преди малко.
— Защо?
— Вижте, мис Меридит, вие имате неправилно отношение към всичко това. Вие сте…
— Страхувам се, че малко променихме първоначалните си планове. — мистър Брендън като че ли изведнъж силно се заинтересува от десена на синтетичните плочки в краката си. — С оглед на това, че безразличието на публиката към поезията вероятно е постоянно и с оглед на допълнителния факт, че настоящото преустройство изисква повече разходи, отколкото предполагахме, ние…
— Вие ще ги продадете като отпадъци! — лицето на Емили побеля. Гневни сълзи бликнаха от очите й и потекоха по бузите й. — Мразя ви! — изкрещя тя. — Мразя и вас, и директорите. Вие сте като свраките. Като видите нещо лъскаво, го донасяте и го скътавате в този мозей — това ваше старо гнездо, и изхвърляте всичко ценно, за да му направите място. Мразя ви, мразя ви!
— Но моля ви, мис Мередит, опитайте се да погледнете по-реално на… — мистър Брендън замлъкна, като откри, че говори на въздуха. Той чу бързите и стъпки и видя басмяната й рокля чак в края на редицата коли. Мистър Брендън сви рамене. Това не беше случайно. Той си спомни как преди години в Залата на електроуредите към него се приближи слабичко момиче с големи тъжни очи и стеснителна усмивка и попита за работа. Спомни си колко хитро бе постъпил тогава, като я направи помощник-уредник — само една празна титла, която никой не искаше, защото заплатата беше по-ниска от тази на портиера, и й пробута Залата на поетите, така че да може той самоят да прекарва времето си в по-приятно обкръжение. Спомни си необяснимата промяна, която настъпи у нея през следващите години — как постепенно тъгата изчезна от очите й, колко енергични станаха стъпките й, колкко лъчезарна стана усмивката й, особено сутрин.
Мистър Брендън отново сви ядосано рамене.
Поетите бяха струпани в един забутан ъгъл. Следообедната светлина се процеждаше през едно прозорче високо в стената и едва осветляваше бледите им неподвижни лица. Като ги видя, Емили избухна в ридания. Тя не можа веднага да намери Алфред. Измъкна го, подпря го на един бракуван стол от XX век и седна срещу него. Той като че ли я гледаше въпросително с андроидните си очи.
— „Локсли хол“ — каза тя.
Когато той изрецетира „Локсли хол“, Емили каза „Смъртта на Артур“, а когато „Смъртта на Артур“ свърши, каза: „Мечтателите“. Докато той рецитираше, умът й бе раздвоен. Тя бе погълната от поезията и същевремнно размишляваше върху дилемата на поетите.
Едва в средата на „Мод“ Емили разбра колко много време е прекарала така. Трепна, като откри, че лицето на Алфред вече не се вижда, а като погледна нагоре към прозорчето, видя сивкавия здрач. Разтревожена, тя стана и тръгна към стълбите. Намери ключа в тъмнината, светна и се качи на първия етаж, като остави АЛфред сам с Мод. Музеят беше тъмен с изключение на нощното осветление във фоайето. Емили се спря в полумрака. Очевидно никой не я беше видял да слиза в мазето и мистър Брандън, помислил, че си е отишла, беше предал музея на нощния пазач и също си беше отишъл. Но къде ли беше нощния пазач? Ако искаше да излезе, трябваше да го намери и да го помоли да отвори вратата. Но дали наистина искаше да излезе.