Емили се замисли по въпроса. помисли си за поетите, позорно захвърлени в мазето, и за лъскавите автомобили, узурпирали святото място, което по право им принадлежеше. В този решителен момент вниманието и беше привлечено от металния бласък на един от експонатите до вратата.
Това беше старинна пожарна кола с цялата пожарникарска екипировка от преди един век. Имаше химически пожарогасител, малка кука и стълба, навит маркуч, брадва… Именно светлината, отразена от лъснатото острие на брадвата, бе привлякла вниманието й отначало.
Без да съзнава какво върши, тя се приближи и вдигна брадвата, за да види колко тежи. Лесно можеше да си послужи с нея. Съзнанието й се замъгли, не беше в състояние да мисли. С брадвата в ръка тръгна по коридора, който някога водеше към Залата на поетите. Намери ключа в тъмното. Флуоресцентните лампи избухнаха в ослепителна светлина като свръхнови звезди и заляха със студения си блясък приноса на човека от XX век в изкуството.
Колите стояха наредени една до друга в голям кръг, като че ли участвуваха в някакво неподвижно състезание. Точно пред Емили се намираше хромиран екземпляр в сиво — по стар модел от събратята си, но добър като за начало. Емили се устреми решително към него, вдигна брадвата и се прицели в предното стъкло, но изведнъж спря, обзета от чувството, че нещо не е в ред.
Тя свали брадвата, пристъпи напред и надникна през отворения прозорец. Погледна покритите с имитация на леопардова кожа седалки, отрупаното със скали табло, волана… Изведнъж разбра какво не беше в ред.
Тръгна покрай редицата от коли. Чувството, че нещо не е в ред, се засили. Колите бяха различни по големина, цвят, хромови елементи и мощност, но в едно отношение неизменно си приличаха. Всички бяха празни.
Кола без шофьор е мъртва, като поет, захвърлен в мазето. Изведнъж сърцето на Емили заби лудо. Брадвата се изплъзна от ръцете й и незабелязано падна на пода. Тя се втурна по коридора към фоайето. Тъкмо бе отворила вратата на мазето, когато един вик я спря. Тя позна гласа на нощния пазач и нетърпеливо го изчака да се приближи достатъчно, за да може да я познае.
— А, вие ли сте, мис Мередит? — каза той, когато стигна до нея. — Мистър Брендън не ми каза, че някой ще работи извънредно тази вечер.
— Вероятно е забравил — каза Емили и се учуди с каква лекота устните й изрекоха тази лъжа. След това я осени една идея — след като излъга веднъж, защо да не излъже и втори път? Дори с помощта на товарния асансьор задачата й нямаше да е лесна. Ама разбира се! — Мистър Брендън каза да ми помогнете ако имам нужда — каза тя. — А, страхувам се, че наистина ще имам нужда от помощ.
Нощният пазач се намръщи. Той смяташе да цитира подходяща за случая точка от договора, която гласеше, че нощния пазач не трябва да бъде ангажиран с дейности, накърняващи достоинството на професията му — с други думи, да бъде каран да работи. Но в лицето на Емили имаше нещо, което той никога преди не беше забелязал — някаква студена решителност, която нямаше да отстъпи пред никакви клаузи от трудовия договор. Той само въздъхна и каза:
— Добре, мис Мередит.
— Е, как ви се струват? — попита Емили.
Втрещеният мистър Брендън беше рядка гледка. Очите му се ококориха, а челюстта му увисна с четвърт инч. Но все пак той успя да изрече достатъчно разбираемо:
— Това е анахронизъм!
— О, това е от старинните дрехи — каза емили. — По-късно, когато бюджетът позволи, можем да им купим съвременни костюми на делови хора.
Мистър Брендън погледна крадешком към шофьорската седалка на аквамариновия „Буик“, до който стоеше. Направи усилие да си представи Бен Джонсън, облечен в пастелните тонове на XXI век. За негова изненада, усилията му се възнаградиха. Очите му отново заеха нормалното си положение, а способността му да говори започна да се възвръща.
— Може би от това ще излезе нещо, мис Мередит — каза той. — Мисля, че светът ще е доволен. Вижте, ние наистина не искахме да изхвърлим поетите, но просто не знаехме как практически да ги използуваме. Но сега…