— Сърцето на Емили литна. В края на краищата, когато се решаваше въпрос на живот и смърт, практичността беше сравнително ниска цена, която тя трябваше да плати…
След като мистър Брендън си отиде, тя тръгна да обиколи поверениците си. Робърт Браунинг отвърна на поздрава й с обичайното „Ранно утро в седем, хълмът е обсипан с перли от роса“, макар че гласът му идваше малко заглушен от „Пакарда“, модел 1958г., а Уилям Каупър изрече малко рязко от тапицирания си пиедестал:
Едуард Фицджералд създаваше впечатленние, че се носи с главоломна скорост в своя „Крайслер“, модел 1960 и Емили се нямръщи, когато той отново спомена за кръчмата на Кейъм. Тя остави Алфред Тенисън за най-накрая. Той изглеждаше съвсем естествено за волана на своя „Форд“ 1965г. и всеки случаен посетител би помислил, че той е толкова съсредоточен в карането, че не вижда нищо друго освен хромирания калник на колата пред себе си. Но Емили знаеше. Тя знаеше, че в действителност той вижда и Камелот, и остров Шелот, и Ланчелот, който язди с Дженевера през напъпилите гори и полета на Англия.
Тя не искаше да го изтръгва от мечтите, в които се бе унесъл, но знаеше, че той няма да има нищо против.
— Добро утро, лорд Алфред! — каза тя.
Благородната му глава се обърна и андроидните му очи срещнаха нейните. Неизвестно защо, днес те изглеждаха по-блестящи, а като проговори, гласът му беше силен и звучен: