— Леле — промълви Марс. — Леле.
— Има си рискове — предупреди Кардения. — Струята, която открихме, води от тук на там. Нито Шанвер, нито аз сме предсказали съответна струя за връщане. Може и да се появи такава, когато получим още данни от още мимолетни плитчини и сме в състояние да правим по-точни прогнози, но засега пътят е еднопосочен. По наша преценка пребиваването в Потока ще продължи шест месеца. Нито Шанвер, нито аз знаем какво има в другия край на струята. По времето на Шанвер там имало млада колония, но кой може да каже какво има сега? И последно, Шанвер твърди, че имал карта на струите, използвани от системите съюзници на Земята, но тя била много стара и не може да гарантира, че колапсът, предизвикан от Разкъсването, не е засегнал и тях. Възможно е да потеглиш на еднопосочно пътуване към нищото.
— Но ако там има нещо…
— Тогава ще си първият от хиляда и петстотин години, който ще се срещне с хора от Земята. Или поне от една от системите ѝ.
— Леле — повтори Марс.
Кардения се усмихна.
— Шанвер допусна, че ще реагираш по този начин. Също така каза да ти предам, че ако искаш да тръгнеш на това пътешествие, „Оверн“ е на твое разположение, а той ще се радва да ти бъде пилот.
— Аз… — Марс млъкна. — Трябва да си помисля.
— Разбира се.
— Това е сериозна работа.
— Да — съгласи се Кардения. — Трябва също да ти кажа, че ако избереш изследователския вариант, Кива възнамерява да направи сестра ти Врена херцогиня на Край. Явно я помни добре и е била доста очарована от нея.
— От устата на Кива това може да бъде изтълкувано по няколко начина.
— Предполагам, но както и да е, херцогската титла ще отиде във вашето семейство. Не знам дали това ще повлияе по някакъв начин на решението ти.
— Благодаря ти, Кардения — каза Марс. — Изведнъж се появиха много неща, за които да помисля.
— Да, така е — потвърди Кардения. — Такава беше идеята.
Марс стана и тръгна към вратата на Стаята на спомените, после спря и се обърна.
— Обичам те. Знаеш го.
— Аз също те обичам, Марс. Където и да си, завинаги.
Той се усмихна и излезе от стаята.
Кардения изчака малко, за да се успокои, после повика Шанвер.
— Ти беше прав — каза му тя. — Марс се вкопчи в идеята за Земята, сякаш е отдавна загубеното му кученце.
— Точно както ти искаше — напомни ѝ Шанвер.
— Знам.
— Значи мислиш, че ще избере нея?
— Сигурна съм. Ще се дърпа известно време. Но помисли си само за науката!
— Ами ти? — попита Шанвер. — Как ще се чувстваш? Една част от теб е още човек. И винаги ще бъде.
— Ще ме боли — призна Кардения. — Ще ме боли много дълго време.
— Това не е лошо.
— Не. Предполагам, че не е.
— Добре. Когато той най-после си признае, че е съгласен, ще те уведомя и ще можеш да накараш скъпата ни нова емперо да развърже кесията. Няма да имаме никакви проблеми да се екипираме и да наберем хора за пътуване до Земята, макар да има вероятност да е еднопосочно. Може дори да се наложи да теглим жребий.
— Възможно е — съгласи се Кардения. — Но, Шанвер…
— Да, скъпа?
— Обещай ми нещо.
— Каквото кажеш.
— Обещай ми, че един ден ще се върнеш. Че той ще се върне.
— О, Кардения — каза Шанвер. — Защо се притесняваш за това? Колкото и време да ми отнеме, непременно ще го върна у дома.
— Значи се сбогува — каза Рашела на Кардения.
— Това не е сбогуване — възрази Кардения. — С някои от тях ще си говоря пак. С някои даже доста често.
— Не с тях. С онова, което си била преди.
— А, с това ли? Да. Да, предполагам, че се сбогувах.
— Това е хубаво — изтъкна Рашела. — И е важно. Не можеш да си такава, каквито сме сега, без да си го направила.
— Искаш да кажеш, безсмъртна?
— Ние не сме безсмъртни — напомни ѝ Рашела. — Но докато сме полезни, ще живеем. А това е рядка привилегия.
— Ами ти? — попита Кардения. — Колко още ще поискаш да живееш? Взаимозависимостта отива към края си. Ти искаше да разбереш как ще се развие тя. Вече разбра.
— Не знам — отвърна Рашела. — Живях доста дълго. По едно време се тревожех, че нещата ще свършат зле. Но вече не се тревожа. Заради теб, Кардения. Благодаря ти.
— Няма защо.
— Ако някой ден реша да те напусна, ще си мислиш ли за мен? — попита Рашела.
— Разбира се. Това е Стаята на спомените. Ти винаги ще бъдеш тук.
— Да — съгласи се Рашела. — Е, ще се захващаме ли с края?