При все това, колкото по-нависоко се изкачваше Кива по стълбицата на могъществото, толкова по-ясно осъзнаваше, че политиката ѝ на егоизъм си има, нека го наречем определени граници. Може би в някоя друга епоха, когато цивилизацията не се намираше практически на няколко кратки години от пропадане в дълбока и тъмна шибана дупка, тя би могла да продължи доволно по пътя на себелюбието, крепена от знанието, че така или иначе в крайна сметка няма да има значение какво прави. Тя бе просто една прашинка жив въглерод, който много скоро щеше да е завинаги нежив, така че нищо не пречеше да си вземе още една кифличка или да се повъргаля с онази червенокоса сладурана, и така нататък. Вселената не бе създадена с цел да поеме егоизма на Кива, но пък той със сигурност не ѝ вредеше по никакъв начин.
Кива обаче знаеше, че нейното време сега не е онова време. Нейното време включваше рухването на човешката цивилизация, което щеше да отнесе със себе си всеки отделен човек — включително и нея. Срокът, който вероятно щеше да прекара на този свят (ако изключим покушение, случайна свръхдоза и падане по стълбите), сега надвишаваше този на цивилизацията, в която живееше. Което означаваше, че някаква част от живота ѝ — може би десетилетия — щеше да стане адски шибано неудобна, ако някои хора на високи постове не направят нещо, за да избегнат очакваното развитие на нещата.
Работата бе там, че се оказваше, че хората на високи постове са, ами, извънредно егоистични. Също като Кива.
Което отново не би било проблем, ако човешката цивилизация не наближаваше шибания си край.
Само че тя шибано неотклонно го наближаваше.
Така че беше проблем.
Ето така получаваш неща като шибания лайнян Багин Хойвел и не по-малко смрадливите му лигави шефове, готови да хвърлят икономическите устои на обществото под някой автобус, за да си спестят няколко марки, които така или иначе няма да имат значение, когато цивилизацията рухне и дебелите им провиснали задници започнат да изглеждат апетитни на гладните тълпи. Шибаният лайнян Багин Хойвел шефовете му не мислеха за нищо друго, освен какво могат да докопат в краткосрочен план.
Кива не можеше да каже, че се е променила коренно — или поне не беше, допреди Хойвел да си отвори мазната малка уста, — но осъзнаваше, че в момента броят на крайно егоистичните хора, които човешката цивилизация може да понесе, особено в прослойката, която има реално влияние върху съдбата на човечеството, е намалял значително. Кива бе връхлетяна от едно осъзнаване, което макар и не чак откровение, определено бе достатъчно, за да я сепне:
Щеше да ѝ се наложи или да стане не толкова крайно егоистична, или да намери начин да направи останалите такива.
Очевидно, тя не искаше да става по-малко егоистична. Защото, да повторим, крайният егоизъм ѝ се отразяваше добре и Кива не виждаше причина да променя нещата. За да е напълно честна, това, което искаше в настоящия момент, бе да заведе Сеня вкъщи и да я скъса от чукане, защото, ако смяташе да изпробва за разнообразие цялата тази работа с моногамията — а тя смяташе, — то искаше да ѝ се наслади докрай. И макар че, да, Сеня вероятно щеше да извлече някаква полза от това (всъщност, вече беше извлякла, ако може да се вярва на думите ѝ), не тази бе причината Кива да го прави. Правеше го заради себе си. Да прави разни неща за себе си (и да оправя Сеня) бе хубаво за всички.
Следователно другите трябваше да се променят.
Което щеше да е истинско предизвикателство. Защото не личеше и някой друг крайно егоистичен човек да има желание да се промени.
Но което е по-важно, Кива осъзнаваше и друго: нещата бяха стигнали до преломна точка за егоистите. Доколкото можеше да прецени, когато егоистичните хора се сблъскваха с разтърсваща, животопроменяща криза, преминаваха през пет ясно различими етапа:
1. Отричане.
2. Отричане.
3. Отричане.
4. Шибано отричане.
5. Мамка му, всичко е ужасно, грабвай каквото можеш и бягай.
Появата на Багин Хойвел в офиса ѝ и нападателната му стратегия намекваха, че тази пета фаза вече се е задействала.
Това щеше да затрудни задачата на Кива, тъй като хората, посветили се на това да грабят каквото могат, преди всичко да се сговни, бяха устойчиви към внезапни пристъпи на алтруизъм.
Няма лошо. Кива обичаше предизвикателствата.
Вратата на кабинета ѝ се отвори и влезе помощникът ѝ Бунтон Салаанадон.