Емперо

— Ти правил ли си го? — Грейланд присви очи срещу баща си. — Убивал ли си някого така?

— Не.

— А нареждал ли си да убият някого?

— Не и открито — каза Атавио VI.

— „Не и открито“?

— Убийството не беше сред предпочитаните ми методи. Но може да е имало случаи, когато ми се е искало някой да ме отърве от някой размирен свещеник.

— Убивал си свещеници? — Грейланд не знаеше баща ѝ да е имал проблеми с Църквата на Взаимозависимостта, на която формално беше глава, както и тя сега.

— Това е само израз — обясни Атавио VI. — Можеш да го потърсиш в речника. Мисълта ми е, че аз съм избрал да не използвам убийства в управлението си. Но можеш да попиташ и баба си за нейното мнение по въпроса. Тя вероятно ще ти даде коренно различен отговор.

Грейланд си помисли за баба си по бащина линия, Зетиан III, и потрепери лекичко. Зетиан III нямаше да бъде запомнена с добро от историята, колкото и малко история да оставаше на този етап.

Атавио VI забеляза потреперването.

— Значи да разбирам, че ти също си избрала да не се занимаваш с убийства?

— Така е.

— Това вероятно е мъдър ход.

— „Вероятно“?

— Убийството никога не е чиста работа и винаги си има последствия. Но ти управляваш в размирни времена — посочи Атавио VI. Грейланд забеляза повторението на думата „размирен“. — Оцеля от две почти успешни покушения и един почти успешен опит за преврат. Може би няма да те съдят прекалено строго, ако като емперо решиш да ускориш правосъдието, което заслужават съзаклятниците срещу теб.

Грейланд се замисли за хората, които биха могли да са в нейния списък, ако имаше такъв. Бяха достатъчно, че да създават работа на силите ѝ за сигурност до окончателното рухване на Взаимозависимостта.

— Имам си други, по-належащи грижи — каза тя.

— Вероятно е мъдър ход — повтори Атавио VI. — Ако не си ти тази, която е решила да сложи край на живота на братовчед си, то по-добре започни да преглеждаш списъка на хората, които биха го сторили, и виж докъде ще те отведе това. — Грейланд кимна. — Тоест, при положение че искаш да откриеш кой го е убил — добави Атавио VI. — Извън естественото формално разследване.

— Разбира се, че искам.

— Повтарям: той участваше в заговор срещу теб.

— Да, но освен всичко друго, смъртта му не ми носи никаква полза — каза Грейланд. — Той трябваше да контролира Дома Ву и да го държи мирен. А сега е мъртъв и членовете на управителния съвет вече се боричкат за контрол. Ако Деран остане единственият братовчед Ву, убит в близките няколко месеца, трябва да се смятаме за късметлии.

— Строго погледнато, ти си глава на Дома Ву — изтъкна Атавио VI.

— Строго погледнато, никой емперо не се е опитвал да управлява Дома Ву от векове насам — каза Грейланд. — Аз вече загубих благоразположението на братовчедите си, като орязах правомощията на борда и сложих Деран за едноличен управител, и ми се размина само защото Джейсин Ву бе тръгнал срещу мен и имах повод да съм подозрителна. Освен ако няма очевидно доказателство, че някой от борда го е убил, нямам политически претекст да се намесвам. Ако си напъхам пак носа, отпорът ще е страховит. Не мога да си го позволя. Не и сега.

Атавио VI наклони глава.

— Наскоро ти смаза един бунт. Би трябвало да имаш политически капитал за изразходване.

Още една усмивка от Грейланд, този път тъжна.

— Човек би си помислил, че ще е така, татко. Но както ти самият каза, времената са… размирни.

— Ти знаеше, че ще са такива. Предупредих те, когато взе короната.

— Да, така е — съгласи се Грейланд. — Освен това каза, че според теб не съм готова да се справя с всичко това. Помниш ли?

— Помня — отвърна Атавио VI.

— А какво мислиш сега? — Грейланд вдигна ръка. — Имам предвид, какво щеше да мислиш сега, ако можеше да мислиш?

Атавио VI помълча малко. С разума си Грейланд осъзнаваше, че тази пауза е ненужна и е вмъкната в симулацията на Атавио, защото Стаята на спомените знае, че в моменти като този, когато двама души водят подобен разговор, вероятно ще има пауза, докато отговарящият си подреди мислите, за да даде ясен отговор. Паузата я имаше, за да осигури на Грейланд психологически по-автентично човешко изживяване. Нищо повече.

Това не ѝ попречи по време на тази кратка пауза да изпита прилив на чувства. Чувството, че е подложена на оценка и сметната за недостатъчно добра, и че баща ѝ — или неговата проекция — се опитва да намери деликатен начин да ѝ каже: извинявай, ама не ставаш за тази работа.

— Не ставаш за тази работа — заяви безцеремонно Атавио VI. После добави: — Но пък кой ли би ставал?