Това избягване бе вършило работа и през следващите години, докато Кива не разкри някак си, вероятно с много чукане, че Надаш е замесена в покушението срещу емперо и убийството на собствения си брат. За това бе възнаградена с временен контрол върху местния бизнес на Дома Нахамапитин. Което доведе до, нека ги наречем допълнителни проблеми, защото Кива прочеса финансите на Нахамапитин със ситен гребен и откри сума ти уличаващи парични следи.
За Надаш Кива бе долнопробна мърла с мръсна уста, което бе достатъчна причина да я мрази. Но фактът, че тази долнопробна мърла с мръсна уста сега управляваше семейната ѝ компания и състояние, докато самата тя бе набутана в една кутийка 2x2x3 метра и я мъчеше упорита кашлица, извисяваше омразата ѝ до небесата.
И въпреки всичко Кива Лагос не заемаше челното място в списъка на мразените от Надаш Нахамапитин хора. Нито пък „Нашата любов“, екипажът му, каютата ѝ, положението ѝ на бегълка, глупостта на майка ѝ или бронхитът. Челното място бе заето — и то със значителна преднина — от настоящата емперо Грейланд II.
Разбира се, за това си имаше най-разнообразни причини. Като се започне от факта, че изобщо бе емперо, което стана неочаквано и което, благодарение на нейната хетеросексуалност и нежелание да прояви гъвкавост в това отношение, определено бе лишило Надаш от шансовете ѝ да се омъжи за някой емперо или да роди наследника му. След това идваше фактът, че бе отказала да обмисли сериозно сватба с брата на Надаш, Амит, като по този начин изключи Дома Нахамапитин от надпреварата за сродяване с имперската династия. И накрая, че отговорът ѝ на многобройните измени на Дома Нахамапитин бе да го лиши напълно от права. Което, макар и несъмнено разумно от законова и династична гледна точка, бе определено неудобно за Надаш, която в момента търпеше последиците от тези решения.
Но повече от всичко Надаш мразеше упоритото нежелание на Грейланд просто да пукне, дали от бомба, или от отвлечена совалка, или от експлозивна декомпресия в необятните космически простори, или, майната му, тя не беше придирчива, от голям залък пай, заседнал в кривото ѝ гърло, или нещо друго също толкова банално. Да, един залък щеше да свърши работа! Честно казано, на този етап всичко, което би я накарало да се строполи мъртва на пода, щеше да задоволи Надаш.
Надаш отлично съзнаваше, че заради това си мнение би могла да бъде обвинена, че прекрачва чертата на едноизмерен злодей по отношение на емперо. Оправданието ѝ беше: Колко ѝ бе струвала емперо? Беше ѝ струвала брат, майка, благороднически Дом и бъдеще, свързано с имперската династия. Дали емперо умишлено бе направила тези неща — и доколко Надаш и семейството ѝ бяха допринесли за собствените си беди, — в случая нямаше значение. В крайна сметка на Надаш, затворена между голите, ръждясали стени на тясната си каюта, не ѝ бе останало почти нищо, освен омразата към емперо и неизчезващия гняв, че вбесяващото простодушно същество, което държеше титлата, продължава да съществува.
На този етап, дори Надаш да не постигнеше нищо друго в живота си, освен да свали Грейланд II, щеше да смята, че е спечелила играта.
Но разбира се, тя — все още! — имаше и други, по-мащабни планове.
На вратата се почука и малко след това тя се отвори със скърцане, за да разкрие помощник-капитана Евънс, който според слуховете навремето изгорил няколко от приятелите си, докато се опитвал да направи във ваната си нелегални и явно силно възпламеними субстанции.
— Карън — каза Евънс и Надаш видимо трепна при това обръщение, — гостът ти пристигна и е в офицерската столова. Ще те заведа при него.
— Благодаря ти — отвърна Надаш, закашля се, взе таблета си и последва Евънс по коридорите на „Нашата любов“, които миришеха на метал, плесен и старост.
— Казаха ми да те наричам „Карън“ — каза гостът ѝ, когато тя влезе в столовата. Помощник-капитан Евънс се намръщи на лекомислието му и си тръгна. — Това означава ли, че аз също имам нужда от кодово име?
— А ти искаш ли кодово име? — попита Надаш, като седна зад една от гъсто скупчените, мръсни маси в тясната, мръсна стая и даде знак на госта си да стори същото.
— Не особено — призна гостът. — „Простър Ву“ си е хубаво име. Мисля, че ще го запазя засега. — Той седна и се огледа. — Това не е обичайната ти обстановка, Карън.
— Временно е.
— Нима?
— Ако не мислеше така, нямаше да си тук. Което ми напомня да попитам, следяха ли те?