При тези думи Простър се подсмихна.
— Не вярвам, че си направила всичко това от добро сърце.
— Разбира се, че не — съгласи се Надаш. — Имах си собствени сметки за уреждане. Но ги уредих — тях и само тях. Да направя нещо повече би било катастрофално. Идва краят на света, Простър. Това, което правим сега, ще реши дали ние — дали някой от нас — ще оцелее от предстоящото.
— И как се вмествам аз в това?
Надаш кимна пак към таблета.
— Заслужих ли малко от доверието ти?
— Малко.
— Би било справедливо да кажем, че в момента твоята братовчедка, емперо, не е най-популярната личност сред благородническите Домове и парламента.
— Тъй като наскоро вкара солиден процент от тях в затвора по обвинение в измяна — да, може да се каже така — съгласи се Простър.
— И ще се съгласиш, че това допринесе за увеличаването на хаоса в най-неподходящия за всички момент.
Простър се втренчи в нея.
— Щом казваш.
— В такъв случай, това, което искам от теб, Простър Ву, е да организираш едно малко събиране за мен. Да поговоря с хората, чиито планове нашата емперо е объркала.
— Нали разбираш колко трудно ще е това? — попита Простър, след като за момент се пулеше невярващо. — Емперо вече разследва всичките Домове. Твоят Дом е лишен от права. Ти самата — той махна към столовата наоколо — не си в особено цветущо положение и не можеш да направиш кой знае какво по въпроса.
— Пак ти повтарям, ако наистина вярваше в това, Простър, сега нямаше да си тук.
Той вдигна таблета.
— Ако беше умна, нямаше да ми дадеш това.
— Ако ти беше умен, Простър, досега да си осъзнал, че нямаше да ти дам това, ако не разполагах с други начини да получа от теб каквото искам.
— Това звучи като заплаха.
— Бих го нарекла по-скоро осигуровка — уточни Надаш. — Която така или иначе няма да се наложи да използвам, защото двамата искаме едно и също.
— Което е?
— Ред. И оцеляване. При наши условия. А не тези на братовчедите ти.
Простър се замисли за момент върху думите ѝ.
— Сигурно наистина мразиш Грейланд — каза той.
— Не я мразя — излъга Надаш. — Мисля, че е затънала до гуша. Проблемът е, че когато тя се удави, ще отнесе всички ни със себе си. Теб. Мен. Всички Домове. Цялата Взаимозависимост. Аз предпочитам да не се давя.
Простър стана.
— Ще трябва да помисля върху това.
Надаш остана седнала.
— Разбира се. Когато свършиш с мисленето, знаеш къде съм. — Простър кимна и се насочи към изхода. — Само че, Простър…
Простър се спря на вратата.
— Да?
— Помни, че нямаме много време.
Простър изсумтя и излезе.
Надаш остана да седи сама в столовата, изпълнена със своята омраза и планове, като се чудеше, не съвсем разсеяно, колко ли време всъщност им остава.
5
Не много дълго след като стана ясно, че това между тях не е само неловко моментно забавление, а Кардения Ву-Патрик наистина изпитва към Марс Клермон същата смесица от чувства, каквато и той към нея, и в горе-долу същите пропорции, новата приятелка на Марс, която освен това бе емперо Грейланд II, владетелка на Взаимозависимостта, му поднесе първия си подарък: джобен часовник.
— Аз не съм ти взел нищо — смути се той, когато тя му го връчи в леглото. След сеанс на изтощителен секс, който Марс подозираше, че може да бъде наречен истинско правене на любов, тя бе посегнала към нощното шкафче, което вероятно бе на петстотин години и струваше повече, отколкото Марс би могъл да спечели през живота си, бе извадила джобния часовник и му бе казала, че е за него.
— Разбира се, че не си — каза Кардения. — Какво можеш да ми подариш, което да го нямам вече? Имам предвид буквално — добави тя, като забеляза престорената му обида. — Знаеш ли, че имам цели складове с неща, които хората ми подаряват, а аз дори не ги виждам? — Тя вдигна часовника. — Всъщност и това идва оттам.
— Първият ти подарък за мен е нещо вече подарявано? — възкликна Марс с престорен ужас.
Кардения го плесна, много леко, по рамото.
— Престани. Впрочем, дори е още по-зле. Това дори не е подарено на мен. Началникът на склада ми каза, че било подарено на Хуей Ин III, което ще рече, че е на около двеста години.
— Как го намери?
— Не съм. Казах, че искам джобен часовник, и ми измъкнаха от склада няколко дузини, за да ги огледам.
— Тази история става все по-ужасяващо нелична, колкото повече ми разказваш.