— Има и други физици, занимаващи се с Потока — отбеляза Шанвер.
Марс поклати глава.
— Те все още се мъчат да ме догонят.
— За разлика от мен?
— Е, добре де, надцених те. — Марс млъкна и погледна към Шанвер. — Извинявай. Май не прозвуча добре.
Шанвер се засмя.
— А, чудесно прозвуча. Разбирам те.
— Ако Хатиде беше още жива, може би тя щеше да го види — каза Марс. — Това е основано предимно на нейни данни.
Шанвер се загледа в симулацията.
— На мен ми изглежда, че мимолетните струи се появяват наслуки — подхвърли той.
— Доколкото мога да преценя, така е — отвърна Марс. — И времетраенето им също е случайно. Някои изкарват час. Други — почти година.
— Няма никакъв модел или ритъм.
— Аз поне не виждам такъв, а и данните не го показват.
— А какво усещаш? — попита Шанвер. — Спомена, че усещаш нещо.
— Усещам, че има модел — каза Марс. — Е, не точно модел. Но нещо неслучайно. — Той разпери ръце. — Не намирам думи да го обясня.
— Защото е математика — предположи Шанвер.
— Да, но не знам дали изобщо разполагам с нужната математика. Само че… — Марс сви рамене. — Не знам. Имам чувството, че ако го разбера, бих могъл да спечеля още време за всички ни.
— Да спреш разпадането на струите на Потока?
Марс поклати глава.
— Не, не това. — Той посочи сините линии, някои от които трепкаха, други не, но всички рано или късно изчезваха. — Разпадането на тези струи на Потока е почти сигурно. Всичко, което можем да направим ние, е да се опитаме да предскажем точния момент, за да могат хората да се подготвят. Тях ги разбирам. — После посочи червените и белите линии. — А тези не. Точно те ме интересуват сега.
— Защото?
Марс тикна пръст отново в сините линии.
— Защото тези означават, че сме мъртви — обясни. — Нямаме достатъчно време, ако те са всичко, с което разполагаме. Можем да започнем да прехвърляме хора на Край с всеки съществуващ в момента кораб, годен да пътува през Потока, и пак ще превозим само няколко милиона души. От милиарди. Всички други ги очаква онова, което стана в Даласисла.
При името Даласисла Шанвер се сепна. Това бе система от Взаимозависимостта, чиято струя от Потока бе изчезнала преди осемстотин години, като по този начин я изолирала и обрекла тамошните жители на мъчително изчерпване на ресурсите, което вървяло отначало бавно, а след това ужасяващо бързо и погубило милиони.
— И въпреки това някои от жителите са оцелели — изтъкна той.
— Няколкостотин — уточни Марс. — А и те не се справяха особено добре, ако си спомняш.
— Спомням си.
— Тук няма време — каза Марс и кимна към сините линии. — Ако искаме да спасим повече от неколцина, трябва да потърсим тук. — Той погледна към червените. — Трябва да намерим още време. Аз трябва да го намеря. — Той погледна пак към Шанвер. — А имам чувството, че пропускам нещо. Каквото и да е то.
— Може би просто го няма — отбеляза деликатно Шанвер.
— Може би — съгласи се Марс. — Но няма да съм добър учен, ако престана да търся.
— Имаш ли време за това? При всичко друго, което трябва да правиш.
— Аз съм имперският времеброец — каза Марс. — Длъжен съм да се опитам да спася всички. Май ще трябва да си отворя време.
6
Имперският дворец на Си’ан бе огромен — толкова голям, та се говореше, че емперо може да посещава по една стая на ден в продължение на цялото си царуване и пак да не влезе във всичките. Дали това бе преувеличение, или не, зависеше изцяло от царуването на всеки конкретен емперо, разбира се; бе напълно вярно в случая с Виктоз I, който изкарал на трона тринайсет дни и умрял от анафилактичен шок в резултат на праха от гъби, попаднал по недоглеждане в картофеното пюре на силно алергичния емперо; и може би не бе вярно за емперо Сизан, която се възкачила на трона на седемнайсет, живяла сто и две години и била наследена от правнука си.
Вярното обаче беше, че никой емперо не е посетил действително всяка стая в двореца за близо хилядата години от съществуването на Си’ан, който сам по себе си представляваше хабитат, построен специално, за да бъде дом на емперо и неговия двор. Дворецът съдържаше не само личните покои на емперо и неговото семейство, но и жилищата на различни министри и персонал, които варираха от луксозни апартаменти до общи спални.
Имперският дворец бе също така място за работа, изпъстрено с офиси, съвещателни зали, аудитории, магазини и кафенета, да не говорим за складове, тоалетни, физкултурни салони, килери и електроразпределителни стаи. Имаше затвор и хотел (не близо един до друг), няколко пощенски станции за вътрешна и междупланетна поща, работилница, цяло крило офиси на сигурността и стаи за разпити, а за да ги видиш отвътре, трябваше или да имаш много високо ниво на достъп, или да си направил нещо наистина ужасно — а понякога и двете.