— Намекваш, че не носиш отговорност, задето не си обмислила последиците от действията си.
— Нищо не намеквам — каза Рашела. — Ще отбележа, че хората не ги бива особено да мислят в дългосрочен план и ние не бяхме изключение. Нито пък ти, като стана дума.
— Какво имаш предвид?
— Току-що се оплакваше на Атавио VI как си смятала, че опитите за преврат са зад гърба ти. Но не си се замислила върху дългосрочните последици от това да хвърлиш стотици хора в затвора за измяна. Сега трябва да се справяш със срама и гнева на семействата, Домовете и организациите им.
— Как… — Грейланд спря, преди да довърши изречението. Разбира се, че Рашела знаеше какво е казала на Атавио VI. Тя на практика беше Атавио VI, както и той беше Рашела, защото и двамата бяха Джии, облечен в кожата на вече мъртви емперо. Грейланд си отбеляза наум да спре да се хваща постоянно на тази жалка заблуда.
Пък и колкото и да ѝ бе неприятно да си го признае, Рашела имаше право. След като самата тя не можеше да предвиди последиците от действията си след седмици в бъдещето, не бе сигурна доколко може да вини Рашела и останалите Ву от нейното време, че не са предвидили в какво положение ще се окаже Взаимозависимостта след хиляда години.
— Иска ми се да беше мислила в дългосрочен план — каза Грейланд на Рашела. — Това щеше да улесни живота ми в момента.
— Не, нямаше — възрази Рашела. — Може би щеше да избегнеш този конкретен проблем. Но щеше да си имаш други. И не знаеш дали щяха да са по-хубави, или по-лоши.
— Не съм сигурна дали има по-лоши проблеми от този да се опитвам да измисля как да спася милиарди хора от гибел — подхвърли Грейланд.
— Това не е най-големият ти проблем — каза Рашела.
— О, значи някак си милиарди хора не са най-големият ми проблем?
Рашела поклати глава.
— Съобщиха ти от сигурен източник, че до няколко месеца ще си отстранена от властта или мъртва. Това е най-големият ти проблем. Или поне най-непосредственият. Ако искаш да спасиш тези милиарди хора, ще трябва първо да спасиш себе си.
7
Надаш Нахамапитин не можеше да не забележи, че никой не си взема от храната и напитките.
От една страна, това бе съвсем нормално. Репутацията на Надаш вече я изпреварваше. Беше убила собствения си брат, на два пъти се беше опитала да убие действащата емперо и със сигурност всеки присъстващ на малката ѝ вечеринка отлично знаеше какво бе сполетяло Деран Ву. Надаш изпита мъничко гордост, че целият бюфет си стоеше недокоснат. Това означаваше, че хората тук — тоест онази част от елита на Взаимозависимостта на Средоточие, която не бе понастоящем в затвора за държавна измяна — изпитват здравословно уважение към нещата, които тя може да им направи с наличните си ресурси, пък били те кифличка или чаша кафе.
От друга страна, поведението им бе нелепо. Първо на първо, не тя бе приготвила масата с храни и напитки. Беше го направил Простър Ву, фактическият домакин на срещата. Той не се бе консултирал с нея за менюто. Поне на Простър трябваше да имат доверие.
Но, което бе по-важно, Надаш имаше нужда от тези хора. Те бяха средството, с чиято помощ можеше да осъществи плановете и каузите си. Ето защо нямаше да ги отрови (тук и сега).
В добавка, макар че може и да не им се искаше да го признаят пред самите себе си, те се нуждаеха от нея също толкова, колкото и тя от тях. Дълбоко в себе си те го знаеха и тъкмо затова бяха тук и (не) споделяха хляб с една убийца и бунтовничка. Сега трябваше само да ги убеди в нещо, което вече знаеха.
Това можеше да го направи.
И ако не успееше да го постигне, апелирайки към собствения им интерес, разполагаше и с някои заплахи, които да приложи.
А ако и това не сработеше, какво пък? Винаги оставаше чаят. По-късно.
Простър Ву, който досега обикаляше сред гостите, се приближи към Надаш.
— Готови сме. Всеки, който ще дойде, вече е тук.
— Има ли семейства, които си поканил, а не са дошли? — попита Надаш.
— Няколко.
— Това е проблем.
— С който можем да се справим.
— Казваш ми, че има хора, които знаят какво правим тук, а не са замесени в него. Обясни ми как можем да се справим с това.
— Щом казвам, че можем, значи можем. — Простър се усмихна. — Семействата, които не са тук… симпатизират на целите ти. Просто искат да видят накъде духа вятърът, преди да се обвържат.
Надаш изпръхтя.
— С други думи, са страхливци.
— Те вероятно биха казали, че са разумно предпазливи — отбеляза Простър. — А в случай че някой, присъстващ или не, си мисли да се разбъбри за тази среща, да не забравяме, че за разлика от теб, те наистина се боят от гнева на Ву. Наясно са, че ако ни разсърдят, това би означавало никакви нови кораби, никакви нови оръжия, а службите им за сигурност може от сега нататък да не вземат толкова присърце интересите им. Ще си кротуват.