Те знаеха. Знаеха, защото учените, които анализираха данните, събрани от Джеймис и Марс Клермон и Хатиде Ройнолд, произлизаха предимно от средната и работническата класа на Взаимозависимостта и споделяха информацията си. Знаеха, защото екипажите на корабите, браздящи Потока, които се бяха врекли във вярност на гилдиите, контролирани от благородническите фамилии, също бяха от средната и работническата класа. Знаеха, защото журналистите на Взаимозависимостта също бяха от тези класи. И знаеха, защото емперо Грейланд II, която бе изкарала младостта си като дете на учен, в своята мъдрост или наивност (или и двете) бе решила да позволи истината за неизбежното изчезване на Потока да стигне до широката публика.
Те знаеха и го бяха разбрали на сравнително ранен етап от събитията.
Но какво направиха с тази информация?
Много хора провериха кога тяхната система ще бъде отрязана напълно от останалата част на Взаимозависимостта, решиха, че има достатъчно време някой да измисли какво да се направи, и се върнаха към ежедневието си само малко по-притеснени отпреди. По-амбициозните организираха протести и конференции, и съставиха решителни призиви към своите местни, системни и имперски парламентаристи, заявявайки най-недвусмислено, че трябва да се направи нещо и че тъкмо за това са ги избрали. После те също в по-голямата си част се върнаха към живота си с впечатлението, че поне са свършили нещо.
Друга група, която ласкателно може да се нарече предприемачи — или не толкова ласкателно мошеници, — видя в края на света бизнес възможност и взе на прицел по-страхливите, нервни и неспокойни жители. Това се разви, както се развива обикновено.
Малцина пък погледнаха кои струи на Потока са още отворени, видяха колко време остава, докато стане невъзможно да хванат кораб за Край от мястото, на което се намират, и започнаха да съставят планове да хванат тези кораби в последния или почти последния момент, като през цялото време дотогава пестят. Тази предвидливост бе подкопана от факта, че тези хора като цяло всъщност не си направиха резервации (платени в пълен размер) още в момента, щом се сетиха за това. Което означаваше, че когато все пак стигнат дотам, ще открият, че всяка пътническа койка е резервирана още преди години на баснословни цени. В края на краищата сега, когато един кораб заминаваше за Край, си оставаше там завинаги. Тези хора вече бяха изпуснали шанса си да се спасят и дори не си даваха сметка. Но пък така или иначе вероятно не биха могли да си го позволят.
На местно и системно ниво правителствата и свързаните с тях организации, съставени от неблагородническите класи, започнаха да формират комисии и групи за проучване на последиците от предстоящото изчезване на Потока и какво ще означава то за техните хабитати и градове. Особено ги вълнуваше какво ще стане със стоките, чийто монопол се държеше от някой неместен благороднически Дом.
За да дадем един не толкова критичен пример, вземете цитрусовите плодове, чийто монопол се държеше от Дома Лагос. Във всяка система местните франчайзери отглеждаха и продаваха плодовете, като прибираха своя дял от печалбата и пращаха останалото в хазната на Лагос. В случай че някой франчайзер решеше да не прати дял или бе толкова некадърен в работата си, че изобщо да не изкара печалба, всички плодове на Лагос бяха генетично програмирани да спрат да се възпроизвеждат след определен брой поколения — който се определяше преди доставянето на стоката.
Ако франчайзерът не плащаше, стоката му ставаше безполезна. Семената, давани от плодовете, бяха стерилни; присаждането и клонирането не действаха. Ако някой си мислеше, че лесно ще разучи и пресъздаде стоката с обратно инженерство, е, можеше да се пробва, желаем му късмет. Само да не забравя, че Домът Лагос модифицира генетично стоката си буквално от векове, като обръща особено внимание на запазването на своя монопол. Пресъздаването на един обикновен лимон вероятно би отнело десетилетия.
А сега умножете проблема по всичко, което хората ядат, навсякъде, включително и основните храни.
Ето го проблема.
Това не бе чак такъв проблем, когато целта беше да се обвържат всички известни човешки системи в мрежа от взаимна зависимост, привидно за да се намали опасността от междузвездна война и търговски конфликти, но най-вече за да може една малка група търговски фамилии да доят вечно останалото човечество. Сега обаче, когато всички тези системи щяха да останат сами, може би завинаги, то се превръщаше в огромен и страховит проблем.