Местните и системните правителства бяха започнали да сондират представителите на търговските къщи относно тези монополи. Отговорът общо взето беше: „Да, мислим върху това, но разполагаме с години, за да работим по проблема, така че хайде да не правим нищо глупаво“.
Тоест монополистите протакаха, защото им беше изгодно. А местните и системните правителства, които не искаха да предизвикат преждевременна паника, не обелваха и дума по въпроса извън своите комисии и организации.
Но отново не може да се каже, че обикновените хора не знаеха.
Някои от тях, по-амбициозните, ако предпочитате да ги наречете така, вече бяха започнали да играят на фючърсните пазари, следейки цената на лимоните, пшеницата, телешкото и всяка друга стока под различните слънца. Други, също толкова амбициозни, смятаха, че монополите на благородническите фамилии ще бъдат разбити, и въртяха къси продажби на тези стоки.
Някои от тези хора щяха да станат баснословно богати, ако парите продължат да означават нещо след края на цивилизацията, а други вероятно щяха да намерят удобен въздушен шлюз, за да сложат край на страданията, които сами са си причинили. Всеки бе на различно мнение кой към кои ще се числи. Така е в капитализма.
Повечето от останалите, които изобщо мислеха в перспектива, просто смятаха да се запасят с определени храни. Колко ли? Ами, за месец, за шест месеца, за година, в зависимост от свободното място, с което разполагаха, и личния им песимизъм. Повечето от тези, които мислеха за запасяване, все още смятаха, че кризата вероятно ще е временна и че по някое време някой ще измисли как да предотврати гладуването до смърт на милиардите жители на хабитатите, станали жертва на ентропията. Ако бяха на друго мнение, би възникнал въпросът защо изобщо си правят труда да се запасяват.
Разбира се, ако човек искаше да узнае къде точно лежи границата на залозите за „всички сме здраво прецакани“, не трябваше да гледа какво правят нисшите класи на Взаимозависимостта, а по-скоро какво правят банките им. А банките възможно най-тихомълком, без да вдигат много-много шум, преструктурираха финансовите си услуги и средства така, че да увеличат краткосрочните си печалби и да минимизират дългосрочните финансови рискове.
Което, от една страна, бе съвсем благоразумно от фискална гледна точка. Взаимозависимостта щеше да навлезе в нов и съвсем неочакван период на промени. Банките са по принцип консервативни организации, затова бе съвсем разумно да се подготвят за несигурността.
От друга страна, това означаваше, че парите бяха дали вота си за бъдещето и този вот беше то да бъде скъсено.
(Освен това банките бяха започнали да прехвърлят авоарите си на Край. Което също правеха без много шум — нямаше и причина за шум, тъй като на Край важаха същите финансови закони и структури, както в останалата част на Взаимозависимостта, а и „пари“ така или иначе беше толкова неясна концепция, има ли значение къде казваш, че се намират тези авоари, — но това само по себе си също представляваше вот.)
По-голямата част от тази банкова дейност оставаше незабелязана за обикновения човек, каквато бе и идеята. Средностатистическият човек можеше да забележи леко нарасналия лихвен процент на спестовния си влог (предназначен да го разубеди да тегли средствата си в краткосрочен план), а хората с дългосрочни заеми можеше да се изкушат да се възползват от офертата за предоговарянето им за по-кратък срок с намалени такси и лихвени проценти, които си съперничеха с тези на дългосрочните заеми.
Иначе бизнесът си вървеше както обикновено. За банките не бе изгодно да предизвикват паника. Те искаха да са сигурни, че когато паниката неминуемо настъпи, по-голямата част от авоарите им ще са възможно най-далеч. Хората и техните правителства щяха да си имат по-непосредствени грижи от това дали банките ще им върнат някаква част от влоговете, когато катастрофата най-сетне ги връхлетеше.
Но какво да кажем за парламента на Взаимозависимостта, августейшото тяло, на което емперо Грейланд II бе дала шест месеца да предложи план за справяне с разпадането на Потока? Какво ставаше в дома на народните представители?
Би било несправедливо да предположим, както бяха сторили аналитиците на Надаш Нахамапитин и Грейланд, че парламентът просто се мотае с проблема, докато Грейланд им го отнеме, след което той вече ще е неин проблем, а не техен. Всъщност парламентът бе събрал най-добрите си министри и съветници, за да установят мащаба на заплахата и да дадат предложения за действия. Проблемът на парламентарната Извънредна комисия по кризата с Потока (както се бе нарекла тя) беше, че стигна до същото заключение като всички други: повечето хора, които живееха във Взаимозависимостта, бяха жестоко прецакани и нямаше никакъв лесен или удобен курс на действие.