— Вероятно няма да почивам, докато не се строполя в леглото.
— Добре тогава, лорд Марс. В такъв случай, сънувай ме.
Марс Клермон спеше и сънуваше математика.
Математиката не беше обичайното съдържание на сънищата на Марс. Повечето от тях, исторически погледнато, представляваха стандартното преповтаряне на събитията от последните няколко дни в зачатъчен и безсюжетен вид, със или без панталони. Понякога сънуваше, че е отново на училище, едновременно като ученик и учител на напреднал клас по физика, пак ту с панталони, ту без. По време на деветмесечното си пътуване от Край до Средоточие почти не беше сънувал — екипажът на кораба му каза, че това не е нещо необичайно и подозират, че Потокът влияе по някакъв начин на съня им, — а когато все пак сънуваше, най-често му се явяваха хълмовете на неговата провинция, зелени и мирни, на които Марс стоеше. В тези случаи никога не забелязваше дали носи панталони, или не. Не му се струваше важно в дадения момент.
Но сега пък математика!
Шантава математика. Неразбираема математика. Математика, която би дразнела и озадачавала дори най-великите умове на всяка епоха, камо ли неговия.
Марс не би успял да опише тези сънища на никого. Математическите му сънища обикновено не бяха визуални; не виждаше числа или уравнения, или каквото и да било друго, което иначе би сънувал. Нито пък бяха съсредоточени върху звука или някое друго обичайно сетиво. Вместо това сънищата на Марс бяха просмукани с природата и смисъла на математиката — всепоглъщащото присъствие на този предмет, необятността на неговото влияние, връзката му с всичко, което Марс правеше и беше, и с цивилизацията, която се опитваше да опази.
Марс разбираше защо сънува математика. Понастоящем математиката заемаше почти целия му живот, докато той пресяваше вековните данни за Потока. Търсеше някакъв модел или интуитивно усещане как Потокът си взаимодейства с нормалното физическо пространство и как може да бъде убеден, ако това е най-подходящият термин, да спаси милиарди хора от изолация и бавна смърт. Ако имаше начин Потокът да бъде убеден, той нямаше да говори с Марс на никой човешки език. А на езика на математиката.
Но трябва да се каже, че Потокът не бе лесен за убеждаване.
Марс не можеше да го придумва, нито да се пазари с него, нито да го умолява, ласкае или заплашва. Потокът не бе човек и не го вълнуваха човешките неща. Човек можеше да го антропоморфизира колкото си иска, но Потокът нямаше да се съгласи или да приеме това. Той буквално бе чужд на тази вселена. Единственият начин да го разбереш бе при неговите собствени условия.
Тъкмо това правеше Марс, кажи-речи от сутрин до вечер работеше върху математиката и се мъчеше да реши задачите, за които само той имаше нужния опит.
Това бе посвоему невероятно самотно занимание. Марс не беше самотен — имаше си гадже и през времето, прекарано на Средоточие и Си’ан, си бе създал приятели, съюзници и колеги, — но въпреки всичко това в главата си бе на практика сам. По-рядко се виждаше с приятелите си; колегите му докладваха за някои открития или го питаха за съвет по конкретен проблем с Потока, а после се оттегляха в собственото си усамотение.
Веднъж бе понечил да спомене за самотната природа на работата си на своята приятелка, но по средата на думата осъзна, че тя всъщност е емперо на Взаимозависимостта. Самотната природа на единственото нещо, с което се занимаваше той, бе като муха в сравнение със слона на буквално десетките неща, с които се занимаваше тя в момента. Марс смени темата по средата на изречението. Неговата приятелка емперо намери запъването му за очарователно.
Всичко това трябваше да се излее някъде. Изливаше се в сънищата на Марс, докато подсъзнанието му се мъчеше да реши онова, което съзнателният му ум намираше за нерешимо.
Марс разбираше защо сънува математическите си сънища и даже го оценяваше в интелектуален смисъл. Това обаче не го правеше по-малко уморително. Да се занимава с математика цял ден и да сънува математика по цяла нощ означаваше, че Марс се будеше капнал.
Което при обикновени обстоятелства не би било проблем; можеше просто да си вземе отпуска. Но когато цивилизацията беше буквално на ръба на катастрофата, отпуските бяха по-голям лукс от обикновено.
И така продължаваше със седмици. Математика наяве, математика насън, математика навсякъде и по всяко време, а Марс изобщо не се приближаваше до някакъв отговор на проблемите, които му тежаха.
Тази нощ обаче Марс сънува по-различен сън.
Който пак беше за математика, така че в това отношение нямаше никаква разлика. Разликата бе, че за първи път сънят му не представляваше неясно математическо безпокойство. В съня си Марс видя уравнение, което бе рядкост за неговите сънища. То бе толкова ясно, колкото би могло да е насън, тоест бе пълно с менящи се частици и гърчещи се линии, които се местеха, колчем погледнеш право в тях.