Пък и знае ли човек, помисли си Надаш. Можеше дори да го направи.
Ако изключим самото семейство Нахамапитин, стоеше и въпросът с Взаимозависимостта и какво е всъщност тя. Грейланд, която бе прекарала целия си живот извън благородническото съсловие и гилдиите, смяташе, че Взаимозависимостта представлява хората — всички хора в нея, — едно многоклетъчно същество с милиарди незаменими клетки, никоя от които няма да оцелее без другите. Това беше нелепо, а и несериозно. Нямаше начин да се спаси всяка отделна клетка от този гигантски организъм и бе загуба на време да се опитват.
Някой трябваше да е готов да пожертва тялото, за да спаси което е важно: мозъка и сърцето на Взаимозависимостта, благородниците и техните монополи, както и гилдиите, възникнали да ги обслужват. Самата причина Взаимозависимостта да съществува бе защото Ву, Нахамапитин и другите благороднически фамилии я бяха създали. Докато ги имаше тях, идеята за Взаимозависимостта и структурата ѝ щеше да оцелее и с времето да процъфти на новия ѝ дом на Край.
Ето това бе важното. Надаш разбираше, отново предимно абстрактно, че милиардите хора, които ще умрат с разпадането на Потока, няма да са особено впечатлени от нейната логика и от решимостта ѝ да се съсредоточи върху благородниците, гилдиите и капитала. Но фактите сочеха, че те така или иначе щяха да умрат. Нямаше начин да се спасят всичките. Всъщност нямаше начин да се спаси повече от една много малка част. Надаш не виждаше смисъл да губи време в тревоги за тях.
Докато благородниците бяха несравнимо по-малко като брой. И разбираха колко е важно да се спасят. Те бяха тези, у които се намираше по-голямата част от капитала. Разбираха също и реалните проблеми, с които щяха да се сблъскат — тоест че огромната част от хората във Взаимозависимостта ще умрат, но не е нужно благородниците да умират, стига да са готови да платят на Нахамапитин за достъп до Край. Това бе просто цената на правенето на бизнес при новите условия.
И по този начин щяха да спасят Взаимозависимостта. Надаш щеше да спаси Взаимозависимостта.
В края на краищата, това бе най-висшият морал.
А ако по пътя дотам на самата Надаш ѝ се наложеше да извърши някои съмнителни неща? Е, това също бе цената на правенето на бизнес при новите условия.
Така че, не, реши Надаш. В нея нямаше нищо сбъркано. Тя беше силна, морална и смела по начин, който историята щеше да разбере. Съвсем не на шега Надаш смяташе, че има нещо общо с Рашела I, първата емперо на Взаимозависимостта. Като отмиеш митовете, създадени от Църквата на Взаимозависимостта и разни раболепни историци, ще видиш една жена, която е правила трудни избори за благото на цялото общество. Защото тези избори е трябвало да бъдат направени. Без тези избори и без Рашела I нямаше да има Взаимозависимост.
На Надаш ѝ мина за миг мисълта, че когато стане емперо, имперското ѝ име трябва също да е Рашела, за да направи тази връзка несъмнена. Отхвърли идеята почти веднага. Щеше да е малко прекалено, а и след като Взаимозависимостта щеше да има нов дом на Край, бе по-добре да не се връщат към миналото.
„Емперо Надаш I“ щеше да свърши чудесна работа.
Да, наистина, нещата вървяха на добре за Надаш Нахамапитин.
Откъм таблета ѝ се разнесе сигнал, показващ, че някой от персонала иска достъп до покоите ѝ. Надаш го пусна да влезе.
— Графиня Рафелия Майсен-Персо от Дома Персо е дошла да ви види, госпожо.
— Чудесно — каза Надаш. — Приготви сервиз за чай, а после я въведи.
15
— Добре, първи въпрос. Къде съм, да ти го начукам?
Човекът, към когото се обръщаше Кива Лагос, седеше зад малко бюро в малка стая и изглеждаше развеселен.
— Мислех, че първият ти въпрос ще е кой съм аз, да ти го начукам?
— Добре. Кой си ти, да ти го начукам?
— Казвам се капитан Робинет.
— Здравей, капитан Робинет. Очарована съм. Къде съм, да ти го начукам?
Капитан Робинет погледна към двамата членове на екипажа, които бяха довели Кива Лагос в каютата му.
— Чакайте отвън — нареди той. — И затворете вратата. Ако чуете нещо различно от леко повишени гласове, влезте и я пребийте до безсъзнание. — Двамата излязоха.
Кива не се впечатли.
— Няма да вдигнеш никакъв шум, ако те удуша, да ти го начукам — каза тя.
— Ще рискувам с надеждата, че ще вдигнеш шум, докато прескачаш бюрото.
— Освен това още не си отговорил на въпроса ми. Къде съм, да ти го начукам?
— Преди да ти отговоря, моля те, кажи ми какво помниш отпреди да се озовеш тук.