— Такива са били указанията ѝ.
Графинята изсумтя пренебрежително.
— Лорд Марс, вие със сигурност сте хубав младеж, но не мисля, че сте особено умен. Кива не бе кой знае колко привързана към Икои. Не е живяла постоянно там още от дете. А семейството ни не е нито религиозно, нито спазва някакви специални погребални обреди. Знаете ли какво смятам да направя с тялото си, след като умра?
— Не, графиньо.
— Аз също. Ще съм мъртва и изобщо няма да ми пука. Ако съм си у дома, децата ми ще решат какво да правят с него. Вероятно ще е втечняване, защото това е стандартната процедура за хабитатите в Икои, но пък ако искат, могат да го набучат с пръчки и да го разиграват като марионетка, хич не ми дреме. Ако умра на някой кораб, могат да ме хвърлят през борда. А аз съм графиня Лагос. Не смятам, че някое от децата ми се интересува повече от мен от този въпрос, камо ли пък Кива, която, знаете го от собствен опит, не е сантиментална.
— Да, знам го — съгласи се Марс.
Графинята се усмихна.
— Е, нека повторим: Никой не е видял тялото и то е било откарано с необичайна бързина под съмнителните напътствия на непознати. А в момента корабът, който уж превозва тялото ѝ, е в Потока, нали? Обикновено не се хващам на глупави басове, лорд Марс, но ако искате да се обзаложите с мен, че когато корабът пристигне, ковчегът все още ще е на борда му, с удоволствие ще приема.
— Значи смятате, че Кива е още жива?
— Да кажем по-скоро, че докато не видя трупа ѝ със собствените си очи и не го докосна със собствените си ръце, смятам за малко вероятно да е мъртва.
— Казахте ли го на Сеня Фундапелонан?
Лицето на графиня Лагос стана сериозно.
— Не. Би било жестоко.
— Макар да мислите, че дъщеря ви е жива?
— Лорд Марс, обичате ли дъщеря ми?
— Ами… харесвам я.
— Но не я обичате.
— Не.
— Сеня Фундапелонан я обича.
— Разбирам.
— Радвам се.
— Ако в онзи ковчег не е Кива, тогава кой е вътре и къде е тя?
— Не съм детектив, лорд Марс. Но ако бях, предполагам, щях да проверя дали някоя млада жена с подобен ръст, цвят и телосложение като Кива не е изчезнала през последните няколко дни. Може също да се опитам да намеря онази линейка, която я е откарала в болницата. Подозирам, че може да се окаже трудно откриваема.
— Ще накарам някого да провери — обеща Марс.
— Направете го. Що се отнася до въпроса къде е тя — нали казахте, че помагала на емперо да внесат хаос в плановете на Надаш Нахамапитин.
— Така ми каза емперо, да.
— Тогава предполагам, че прави точно това.
— Надявам се да сте права.
— Аз също, лорд Марс. Междувременно ще се преструвам пред хората, че скърбя за дъщеря си.
— Това вероятно е мъдра постъпка — каза Марс. — Колко дълго смятате да останете в системата?
— Неопределено дълго — отвърна графинята. — Има неща, за които трябва да се погрижа. Дочух, че имперският флот искал да се срещне с мен по въпроса за ударна група, която да се събере в района на Икои. Освен това, каквото и да става с емперо и дъщеря ми, искам да съм тук, когато стане. Предполагам, че ще е наистина зрелищно. Не бих го пропуснала за нищо на света.
А после Марс получи данните за Разкъсването.
От тях научи две неща. Първо, че учените от Свободните системи, хлабавата конфедерация от звездни системи, заемала същата територия, която и Взаимозависимостта днес, са били невероятно напреднали, поне що се отнася до разбирането на Потока и неговата динамика. Марс можеше да прекара остатъка от живота си в изучаване на данните, които Кардения много неохотно му бе предоставила, и пак едва-едва да одраска повърхността на всичко, което те можеха да му разкрият.
Тук имаше толкова много данни, толкова много информация за природата на Потока, скрита досега за Марс, че той наистина се ядоса. Наблюдения и структури, за чието описание баща му бе събирал данни в продължение на трийсет години, тук бяха нахвърляни в приложенията — толкова добре известни, че ги смятаха за едва ли не тривиални. Мисълта, че цялата тази информация, цялото това знание, бе изпаднало през една дупка в човешката памет за хиляда и петстотин години, хвърли за момент Марс в екзистенциално отчаяние.
Но само за момент, тъй като, в края на краищата, сега той разполагаше с данните. Това, което искаше, бе да се въргаля в тях, да им се наслаждава, да проследява нишките от информация по свое желание, за да види накъде водят и какво означават. Само че нямаше време за такива работи. В момента Марс все още трябваше да спасява милиарди хора или поне да провери дали това е възможно. С голяма неохота той остави настрани почти всички данни, за да се съсредоточи върху материала, който смяташе, че има връзка с настоящия проблем.