— Ожени се за мен — каза Кардения.
— Я чакай, какво? — смая се Марс.
— Ожени се за мен — повтори Кардения.
— Ама ти сериозно ли? — попита Марс след малко.
— Да.
— Това е… аз… Виж, не знам дали идеята е добра.
— Значи не искаш да се ожениш за мен?
— Не съм казал такова нещо.
— Какво тогава?
Марс се опита да намери деликатен начин да ѝ обясни и се провали безславно.
— Аз съм много под положението ти — изтърси той.
Кардения избухна в смях.
— Извинявай — рече тя, когато спря да се смее. — Обещах ти да не го правя повече.
— Няма нищо — каза Марс. — Наистина.
— Благодаря ти.
— Сигурна ли си? Че искаш да се омъжиш за мен?
— Да.
— Защо?
— Защото си добър човек — отговори Кардения. — Защото водиш битка, която знаеш, че ще загубиш, но въпреки това я водиш с всички сили. Защото твоята недодяланост пасва на моята. Защото ако ти не си на моето положение, никой не е. Защото напоследък съм щастлива само в моментите, когато съм с теб. Защото трябва да получа нещо за себе си и това нещо си ти. Защото нямаш нищо против да ям пай в леглото. Защото, ако краят наближава, искам да знаеш, че си бил важен за мен. И защото те обичам. Наистина. Да продължавам ли?
— Не — каза Марс. Усмихна се. — Няма нужда, схващам картинката. Аз също те обичам.
— Значи ще се ожениш за мен?
— Да — заяви Марс. — Да, Кардения Ву-Патрик, ще се оженя за теб.
— Благодаря ти — рече Кардения.
— Защото казах, че ще се оженя за теб ли?
— Не… Е, да, и за това също. Много ти благодаря за това. Но ти благодаря, че ме нарече „Кардения Ву-Патрик“, а не „Грейланд“.
— Аз знам за кого се женя — отбеляза Марс.
— Добре. — Тя му се усмихна, а после разтръска ръце, сякаш се освобождаваше от огромен стрес. — Сега мисля, че трябва да седна. Или да пикая. Едно от двете. Може би и двете.
— Какво ще кажеш да е първо едното, а после другото? — предложи Марс.
— Да. Съгласна съм. — Но преди да направи което и да било от двете, Кардения се приближи и целуна годеника си.
Както вече отбелязахме, бяха няколко шантави дни за Марс.
17
Преди Тома Шанвер да замине с Марс Клермон да наблюдават и изучават зараждащата се мимолетна плитчина на Потока, на гости му дойде Джии.
Представата на Шанвер за неутрален „пясъчник“, където двамата да се срещнат, бе с формата на дворцов парк, с големи тревни площи, бистро езерце по средата с грижливо оформени цветни лехи от двете му страни и дворец, който бе едновременно елегантен и внушителен. Шанвер бе сложил на една от тревните площи, близо до езерото, масичка с два удобни стола и седеше на един от тях, когато Джии се появи.
— Добре дошъл — приветства го Шанвер и посочи към втория стол. — Заповядай, седни.
Джии се втренчи за момент в стола, после седна на него.
— Удобен ли е? — попита Шанвер.
— Да — каза Джии.
— Изглеждаше изненадан, когато те поканих да седнеш.
— Никога досега не съм седял — каза Джии.
— Сериозно? — Шанвер повдигна вежди. — Значи визитата вече е благотворна. — Той обхвана с жест околния терен. — Разбирам, че това е трудно да се възприеме наведнъж, особено за същество като теб, което буквално никога не е излизало от стаята си. Но знам, че досега си разговарял само с кралски особи, затова исках да се легитимирам. Това е симулация на Пале Вер, Зеления дворец, официалната ми резиденция на Понтийо, където някога бях крал Тома XII. Имах и други дворци, разбира се. Но този ми беше любимият. Какво мислиш?
— Много е хубаво — рече предпазливо Джии.
— Ама наистина ли го мислиш? — попита Шанвер.
— Аз нямам истинско мнение, но съм наясно, че е учтиво да отговоря така, когато ме попитат.
Шанвер се засмя.
— Вярно. Трябва да призная, че ми беше любопитно как ще отговориш. Разбирам, направен си така, че да нямаш истински емоционални реакции, но си евристично способен на взаимодействие и разговор, което ще рече, че имаш поне някакви умения да се оправяш с емоционални създания.
— Да.
— Добре е да го знам; иначе разговорът ни ще е сух. Макар че е срамота, че нямаш собствени емоции. Предполагам, че не можеш да оцениш нищо от това наоколо. Мислех да ти устроя обиколка на парка, но не вярвам, че ще те интересува.