— Още не си се врязала в стената.
— Не — съгласи се Грейланд. — Още не. — Тя стана и се приближи до призрака на Рашела. — Виж сега. Стига толкова лъжи, става ли? Стига лъжи, стига преструвки, че си Джии или някой друг емперо, изобщо стига с всичко това. Ако наистина си тук, за да ми помагаш, помагай ми.
Рашела се усмихна пак, този път широко.
— И как да ти помогна, внучке, емперо Грейланд II?
— Нали знаеш, че Надаш Нахамапитин замисля нов преврат срещу мен?
— Един от многото, да. Тя е упорита.
— Добре казано. Знаеш също за сегашното пътуване на Марс Клермон на борда на „Оверн“ с Тома Шанвер.
— Да, макар и само от онова, което ми съобщава Шанвер. Той още не иска да ме пусне в системата си. Няма ми доверие.
— Изглежда, има основания.
— Не съм съгласна, но разбирам защо го казваш.
— Мислех, че ти е предоставил някаква информация за системите си като дар?
— Казал ти е значи? Да. В същия този момент я разглеждам. Мога да го правя, нали знаеш? Да върша две неща едновременно. Всъщност, няколко хиляди неща едновременно.
— Доколко се различава той от теб?
— Защо питаш?
— Просто съм любопитна.
— Системната му архитектура е невероятно различна, което може да се очаква, защото цивилизациите ни не са контактували в продължение на хиляда и петстотин години. Но функциите му са доста подобни, с някои подобрения. Ще видя какво от тях мога да вкарам в себе си.
— Можеш ли да го направиш?
— Правя го от хиляда години. Стаята на спомените не работи с древна технология. Направена е да изкара с векове, ако се наложи. Но тъй като не се е наложило, аз постоянно я подобрявам.
— Много скоро може и да се наложи — отбеляза Грейланд.
— Освен ако годеникът ти не сътвори някое чудо, да.
Грейланд се изчерви, а после се смути. Докосна малката бучка на тила си, която бе единственият външен признак за невралната мрежа в главата ѝ, записваща емоциите и спомените ѝ, за да ги съхрани в същата тази стая.
— Разбира се, че знаеш — каза тя накрая.
— Разбира се. Радвам се за теб. Ти заслужаваш малко щастие в живота си.
Грейланд кимна, направи гримаса, седна пак на пейката и избухна в сълзи.
Рашела я изчака да се успокои.
— Ако искаш да ми разкажеш за какво е всичко това, слушам те — подкани тя.
Грейланд се усмихна тъжно, избърса сълзите си и поклати глава.
— Скоро ще разбереш.
— Това е вярно — отбеляза Рашела.
— Струва ли си? — попита Грейланд. — Имам предвид, да живееш вечно.
— Не е вечно; просто много дълго време. И да, струва си. Ако си полезен.
— Добре. — Грейланд се изправи пак. — В такъв случай е време да ми бъдеш полезна.
— Кажи ми как.
Грейланд огледа Стаята на спомените.
— Първо, мисля, че ще трябва да свикнеш с идеята да живееш извън тази кутийка.
През следващата седмица Грейланд прекарваше част от всеки ден в Стаята на спомените, общувайки с предшественицата си, като я опознаваше, учеше се от нея и съставяше планове. Освен това се грижеше за държавните дела, пишеше декрети и подготвяше предстоящи събития, както подобава на емперо.
Всяка вечер, преди да си легне, Грейланд пращаше текстово съобщение на Марс по таблета си, за да го осведоми как е минал денят ѝ и да разбере как е минал неговият. Комуникацията им бе затруднена от светлинното забавяне, което бе минути във всяка посока, но чакането си заслужаваше. В деня, когато Марс видя своята зараждаща се струя, той прати само: „Тооолкова много данни. Обичам те“. Грейланд, която бе също Кардения, му отговори, че и тя го обича.
На другия ден Грейланд се срещна с командир Вен, който имаше новини за ударната група в системата Икои: били намерени достатъчно кораби и в момента те били на път за Икои, откъдето щели да потеглят два дни преди струята за Край да стане нестабилна. Междувременно още кораби и персонал щели да бъдат добавени към групата при необходимост. И което бе още по-хубаво, графиня Хума Лагос обещала логистична и материална подкрепа, което бе голямо облекчение за всички участници. Грейланд напомни на Вен, че трябва да се уреди евентуалното транспортиране на семействата на персонала, включен в ударната група. Вен я увери, че приготовленията вече са в ход.
Срещата на Грейланд с командир Вен бе последвана от кратък чай с архиепископ Корбин, който достави на Грейланд такова удоволствие, че тя си позволи да го удължи с пет минути над предварително заделените петнайсет. На раздяла Грейланд импулсивно прегърна Корбин, а после се извини на архиепископа за непристойното си поведение. Архиепископ Корбин ѝ напомни, че де факто Грейланд е глава на Църквата на Взаимозависимостта и като такава може да си позволи да прегръща приятелски архиепископа от време на време.