Срещата, за която Грейланд закъсня, бе с графиня Рафелия Майсен-Персо, която я чакаше в една от по-малките официални стаи в личното ѝ крило в двореца. Грейланд ѝ се извини за закъснението и графинята прие извинението благосклонно, а после поднесе на емперо малък подарък — музикална кутийка от Локоно, която при навиване изсвирваше няколко такта от мелодия на Зей Екван, най-прочутия локонски композитор от последния век. Грейланд прие кутийката със съответните благодарности, остави я на бюрото си и попита графинята как е кучето ѝ. Озадачената графиня отвърна, че кучето ѝ е добре.
Двете продължиха с любезностите още няколко минути и едва навлизаха в същината на разговора, която засягаше възможността за евакуация на системата Локоно, когато музикалната кутийка, въпреки че бе грижливо сканирана и изследвана от имперската охрана, избухна със смъртоносна сила, пращайки из малката стая шрапнели, които убиха мигновено и графинята, и емперо.
Трета част
20
След убийството на емперо Грейланд II Взаимозависимостта навлезе в официален период на траур. Изпълнителният комитет, позовавайки се на шокиращата ѝ и трагична смърт, удължи традиционния петдневен траур до цяла седмица. В системата на Средоточие тази седмица започна веднага, а в другите системи щеше да започне при получаване на вестта за нейната гибел.
Изпълнителният комитет, начело с архиепископ Корбин, обяви също, че ще има официално разследване на подробностите около покушението. Всички улики сочеха, че графиня Рафелия Майсен-Персо е действала сама; в покоите ѝ бе открита предсмъртна бележка, в която тя описваше как е успяла да осъществи покушението и защо — очевидно бе в знак на протест срещу бездействието на емперо по въпроса за евакуацията на системата Локоно. Писмото правеше паралели между действията на графинята и тези на Гунар Олафсен, който бе убил първата Грейланд в знак на протест срещу онова, което той смяташе за бездействие по отношение изолацията на Даласисла, станала по време на нейното царуване.
Но, разбира се, изпълнителният комитет не можеше просто да приеме този прекалено очевиден отговор, без да проведе пълно разследване. Краткото царуване на Грейланд II бе белязано от многократни покушения и опити за нейното отстраняване, сложни планове, които включваха цялото благородническо и професионално съсловие на Взаимозависимостта. Трябваше да има поне опит за по-дълбоко разравяне на нещата, за да се види дали тук не се крие нещо повече от очевидната недоволна графиня.
Що се отнася до самата Грейланд, (закритият) ковчег с останките ѝ щеше да бъде изложен в имперския дворец през първите три дни от официалния траур, а после още три дни в Брайтън, в Първа стъпка, за да могат хората да я видят и да я запомнят. В края на траурния период тя според традицията щеше да бъде кремирана и прахът ѝ да бъде положен в имперската гробница в Си’ан, където да почива навеки заедно със своите предци.
След като тези неща бяха уредени, изпълнителният комитет насочи вниманието си към следващия, доста по-трънлив проблем: Кой да бъде следващият емперо на Взаимозависимостта.
Този път проблемът бе по-трънлив от обичайното. Емперо бе умряла, без нито да роди, нито да назове наследник, което означаваше, че няма официален приемник на трона. Това се бе случвало само шест пъти досега в историята на Взаимозависимостта. Не беше нещо нечувано, но беше рядкост.
Тук историята даваше някои напътствия. Независимо дали емперо е посочил наследник, или не, тронът се смяташе за собственост на Дома Ву. Това бе само традиция, разбира се, но тя бе подкрепена от силен, пък макар и неписан, законов аргумент. Повечето от второстепенните титли на емперо, включително Регент на Средоточие и присъдружните народи, бяха изрично свързани с рода Ву, а Си’ан, макар и строго погледнато, територия на имперския дом, се намираше в системата на Средоточие, която принадлежеше и поне на теория се ръководеше от семейство Ву. Така че би било в най-добрия случай трудно да сложат на трона някого, който не е Ву.
Предишните шест пъти, когато не бе имало официален наследник на трона, той първо бе предлаган на онзи братовчед Ву, който бе управителен директор на Дома. Ако управителният директор откажеше на тълпата (което се бе случвало три пъти) или бъдеше сметнат за некомпетентен (веднъж), бордът на директорите на Дома Ву получаваше задачата да избере член на семейството, който да се възкачи на трона. И в двата такива случая бордът бе избирал някого от своите членове.