— Не е — съгласи се Корбин. — Но е възможно. Надявайте се да не изберат някой епископ от Край.
21
Марс и Шанвер намериха зараждащата се мимолетна плитчина на Потока точно където трябваше да бъде и правейки точно каквото трябваше да прави — да се разширява и движи, — и нещо повече, тя изхвърляше още плитчини, които излитаха от нея и се изпаряваха след броени минути или секунди. Марс не беше очаквал това и то не пасваше съвсем на неговия модел. Той знаеше, че може да прекара цялата си кариера в ровичкане само из този аспект на появяващите се мимолетни плитчини и пак да не изчерпи нещата, които може да каже за него. Животът на Марс Клермон представляваше абсурдно претоварен поток от данни.
Дотолкова, че се наложи на Шанвер да му напомни, че макар всички данни, които събират, да са възхитителни, двамата си имат задача и цел, и може би трябва да работят върху тях. Затова Марс неохотно изостави всичко, което не бе свързано с измерване на основния резонанс на тъканта на Потока и съставяне на карта на продължаващия ефект от някогашното Разкъсване, за да види как се отнасят останалите данни към хипотетичните му стойности.
Тук също имаше интригуващи разлики — макар и малки, — а Марс като учен знаеше, че дори дребните вариации могат да доведат до големи промени по-нататък, което щеше да се отрази на предсказанията му за появата и времетраенето на мимолетните струи, както в близко бъдеще, така и след десетилетия, и дори векове.
Това също укрепи вярата на Марс, че следващата крачка трябва да е да се свалят още показания от зараждащи се мимолетни плитчини и свързаните с тях струи. Постепенното уточняване на хипотезата чрез новите данни не беше секси, но бе важно. Също така то намекваше — само намекваше, но все пак, — че може дори да има начин да направят онова, което искаха: да оформят и местят плитчините на Потока, а току-виж дори да ги накарат да поглъщат цели човешки хабитати.
Което би породило сума ти вторични проблеми, с които Марс не бе сигурен, че иска да се сблъсква, включително въпроса как да оформи достатъчно голям пространствено-времеви мехур, за да побере дълги цели километри хабитати. Но също така осъзнаваше, че не е длъжен да решава всеки проблем. Ако решеше този, други хора можеха да се справят с останалите. А решаването на този проблем бе достатъчно за всеки.
Марс бе толкова погълнат от собствения си свят от данни и хипотези, че едва не забрави да прати бележка на Кардения, за да започне вечерния им разговор от кратки текстови съобщения, делени от дълги паузи. Тази вечер Марс прати само „Тооолкова много данни. Обичам те“ с надеждата Кардения да разбере, че е прекалено зает със своята лъскава наука, за да бъде свестен събеседник тази вечер. Кардения отговори просто „И аз те обичам“, и той можеше да си я представи как се усмихва на простодушния му научен ентусиазъм.
Марс се радваше, че тя постъпи така, и за кой ли път през нощта преди двамата с Шанвер да потеглят да наблюдават тази зараждаща се плитчина, отдели секунда да се удиви, да изпита простичка и дълбока почуда, че Кардения му е предложила брак.
Марс знаеше, че това бе импулсивно решение от нейна страна, може би дори прибързано. Кардения отдавна му бе разказала, че е трябвало да се омъжи за злочестия Амит Нахамапитин и че хората в нейното положение невинаги и дори не често си позволяват лукса да се женят по любов. Любовта бе за хората, които нямаха толкова голяма власт, че буквално да не могат да се откажат от нея — с каквато Кардения разполагаше като емперо. Тя му го бе казала с такова тъжно спокойствие, че Марс се изненада, когато почувства нещо като жал към нея, най-могъщата личност сред милиардите, живеещи във Взаимозависимостта.
Всъщност Марс го знаеше още преди тя да му го каже, и винаги бе запазвал някаква резервираност. Не в сърцето си, защото знаеше, че обича Кардения и няма смисъл да се заблуждава по този въпрос. А в тихите, логични части на ума си, които го караха да осъзнава, че един ден тази връзка ще приключи — ако има късмет, само с простото раздалечаване на двама твърде добре опознали се хора, които се разлюбват, а ако няма, по друг, по-мъчителен за сърцето начин. И когато това станеше — когато, не ако, — той трябваше да е в състояние да го приеме и да знае, че любовта никога не е била сред прерогативите на един емперо.
И въпреки всичко Кардения му бе предложила брак, на него, и макар че той в началото се смути, все пак прие. Затова престана да потиска тихите и логични части на ума си. Един ден Марс и Кардения може би щяха да оплескат връзката си — хората правеха такива работи и той не се залъгваше, че само защото я обича, това не означава, че тя няма да го вбесява адски от време на време, — но поне щяха да започнат от едно положение, което предполага постоянство и търпимост. Марс бе доста сигурен, че може да се справи с това: всеки нов ден да започват отначало, градейки съвместния си живот.