Разбира се, можеше да каже на Шанвер сега. Можеше да каже на всеки, който пожелае да го изслуша. Но не искаше, защото Кардения я нямаше, за да предложи своята гледна точка. Марс знаеше със сигурност какво ще си помислят за него, ако обяви за годежа им тук и сега.
Той обаче нямаше нищо против нещата да останат така. Не беше нужно някой друг да научава, че Кардения го е помолила да се ожени за нея. Той го знаеше и щеше да го носи в себе си вечно.
Марс не остана в ергенската си квартира и не изчака да разбере какво ще стане с неговата роля в имперското домакинство. Той бе дошъл на Средоточие да донесе новината за разпадането на Потока по заръка на баща си. Беше останал, защото емперо — Кардения — го помоли за това. Сега нея я нямаше и задълженията на Марс към нея и към баща му бяха изпълнени.
Освен това новият емперо щеше да е Надаш Нахамапитин.
Марс подаде оставка, опразни квартирата си и се премести на „Оверн“, от една страна, защото Шанвер го покани, а от друга, защото смяташе, че вече плаща наем под формата на кошмарно висока пристанищна такса.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита го Шанвер, след като Марс се нанесе.
— Не знам — отвърна младият мъж. — Първоначалният ми план беше да се върна на Край. Но сега това е трудна работа, защото Нахамапитин са блокирали планетата.
— Грейланд смяташе да прати армада.
— Това явно отпада. Надаш е бъдещата емперо. Тя няма да тръгне срещу собствения си брат.
— Ние обаче бихме могли да се вмъкнем през задната вратичка — предложи Шанвер. — Тя още е отворена. Ако побързаме.
— Ние ли?
— Нищо не ме задържа тук. Освен това сме приятели.
— Благодаря ти — каза Марс, искрено затрогнат. — Но не мога да искам от теб да поемеш такъв риск. Даже никой да не наблюдава онази плитчина, това не означава, че няма да ни забележат, докато се приближаваме към планетата. „Оверн“ не е малък.
— Подценяваш маскировката ми — изтъкна Шанвер.
— По-добре да подценявам маскировката ти, отколкото да подценявам способността им да те унищожат като неидентифициран кораб.
— Тук си прав.
— Не, не мога да се върна на Край. Не още. А може би и никога.
— Тогава се връщам към първоначалния си въпрос — каза Шанвер.
— Аз пък се връщам към първоначалния си отговор — отвърна Марс. — Не знам. Засега. Скоро ще измисля нещо. Ако не друго, двамата с теб имаме много данни за обработване. Може би ще намерим отговора в тях. — Той се усмихна и погледна към призрака на Шанвер. — В края на краищата, все още сме последната надежда на Взаимозависимостта. Можем да продължим да работим върху това, независимо дали бъдещата емперо го иска, или не.
— Тази идея ми харесва. Докосва безнадеждния романтик в мен.
— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това — каза Марс. — Когато те намерихме, ти си спеше спокойно. А ние те събудихме, хвърлихме те насред космическа битка, а когато дойде тук, аз те забърках в същия тип политически машинации, от каквито си избягал. Няма да те виня, ако ме изхвърлиш в космоса, докато спя.
— Уверявам те, че нямам намерение да те изхвърлям в космоса — отвърна Шанвер. — Драги ми лорд Марс, аз съм много привързан към теб. Да, спях си безметежно, когато ме намерихте. И навярно щях да продължа да спя, докато ми свърши енергията и потъна кротко в смъртта. Но не съжалявам, че ме събудихте. Вие ми дадохте по-хубав живот и по-хубава цел, отколкото съм имал от години, а може би и изобщо. Дори да се провалим в задачата си и усилията ни да се окажат напразни, пак ще си е заслужавало да се борим. Вечно ще съм ти признателен, че имах възможност да участвам в тази борба заедно с теб и твоята емперо. Благодаря ти.
— Няма защо — рече Марс. Стана, за да се отправи към каютата си.
— Кардения беше забележителна личност — каза му Шанвер, преди да си тръгне. — С право си я обичал, Марс.
— Благодаря ти.
— И тя също с право обичаше теб.
Марс нямаше какво да отговори. Затова просто кимна и излезе.
В каютата си той се приготви за лягане и докато го правеше, очите му се плъзнаха по малкото вещи, които можеше да нарече свои. Една от тях привлече погледа му и той я взе. Беше джобният часовник — първият подарък, който Кардения някога му бе направила.
Марс го отвори и очите му попаднаха върху китайските йероглифи — надписа, който Кардения бе гравирала там.
„Сега е нашето време.“
— Беше нашето време — прошепна Марс на Кардения, която я нямаше там. — И си струваше. Иска ми се само да бе продължило повече.