— Колко време ще отнеме това?
— Може би пет години.
— Пет години! — възкликна Кива.
— Щеше да стане малко по-бързо, ако не беше архиепископ Корбин.
— Значи след пет години го отписваш?
— Да — потвърди Надаш. — Твой е. Но ще трябва да дойдеш на Край да си го вземеш.
— Край очаква всички ни, рано или късно.
— Което ни води до другото — каза Надаш. — Мога да предложа на Дома Лагос отстъпка от таксата за ползване на плитчината на Край. В близките няколко години тя ще скочи значително.
— Мога да си представя — изсумтя Кива. — И така, да обобщим: ако те подкрепя като емперо и накарам Дома Лагос също да си промени мнението и да те подкрепи, получавам два и половина милиарда марки, освободени от данъци, директорското място в Дома си, евтини такси на Край, когато прехвърлим всичко там, и мога да убия оня шибан запек, когото наричаш свой брат. След пет години.
— Май е общо взето това — каза Надаш.
— Хубава сделка — призна Кива.
— Значи приемаш? — попита Надаш.
— Не, да ти го начукам — рече Кива. — Не съм толкова лековерна, сестро. Просто исках да видя какво ще се престориш, че ми предлагаш. Да продадеш брат си беше наистина хубав щрих.
— Какво? — зяпна объркано Надаш.
— Нали не си останала с впечатлението, че вярвам, че ще си изпълниш обещанията? — рече Кива. — Ти си шибан боклук, Надаш. Цялото ви семейство сте боклуци. Изменници, убийци и боклуци, като се започне от тая шибана отрепка майка ти. Станеш ли емперо, изобщо вече няма да ти пука за шибаната подкрепа или обещания за вярност на Домовете. Ще ни съсипеш, като използваш за тази цел разпадането на Потока. Ще се обърнеш срещу мен в мига, в който не можеш да изцедиш нищо повече. Ще се обърнеш срещу Дома ми. Ще се обърнеш срещу всекиго, рано или късно. Няма да ти пука, защото ще си на Край, докато всички други умират бавно в космоса. Така че, да, шибай се, Надаш. Шибай се и ти, и шибаната ти сделка.
— Мда — промърмори Надаш, когато Кива свърши. — Речта ти си я биваше.
— Имаше някои добри моменти — призна Кива.
— Радвам се, че имахме възможност да си поговорим. Знаеш ли, доста време мина, откакто не сме били заедно в една стая. Мисля, че за последно беше в университета.
— Не си ми липсвала чак толкова.
— Взаимно е, уверявам те.
— И сега какво? — попита Кива. — Ще ме убиеш ли, или ще ме пазиш за специален случай?
— Няма да е чак толкова специален — каза Надаш.
— Не, няма да те убия. Все още искам да си получа парите обратно, след като ти не ги щеш. И все още си ми от полза като заложница. Засега.
— Е, и къде ще ме сложиш?
Надаш се усмихна.
— Разполагам точно с подходящото място. Надявам се, че обичаш самоделни ножове, направени от четки за зъби.
Ето така Кива се озова, няколко кратки часа по-късно, в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, на трийсет километра от Първа стъпка. Това бе същото място, където бе лежала Надаш, след като я обвиниха в убийство и измяна. Тя вероятно смяташе за ироничен коментар да тикне Кива там.
Честно казано, Кива се чувстваше изненадващо добре. Не я бяха убили веднага, което тя изобщо не очакваше, като се имат предвид кръвожадните наклонности на Надаш, килията ѝ бе по-широка от килерчето, в което я държаха на „Нашата любов“, а и миришеше по-добре. Даже тоалетната не беше химическа.
Философски не се чувстваше толкова добре от факта, че е на практика политическа затворничка, тъй като е задържана без официални обвинения, без защита и без някой изобщо да знае, че е жива. Даже не я бяха вписали с истинското ѝ име; за затвора със строг режим „Емперо Хане II“ тя бе Мейвъл Бигс. Кива помнеше, че това е името на второстепенна героиня от ужасния роман, който бе чела на „Нашата любов“. На това му се вика шибана ирония.
Кива вяло се чудеше дали е единствената политическа затворничка тук, но нямаше как да разбере. Държаха я в изолация — уж за нейна собствена защита, да не би някой да я намушка със самоделен нож от четка за зъби или друго пособие, но всъщност за да ѝ попречат да разговаря с останалите затворници, на които би могла да издрънка за истинската си самоличност и които на свой ред биха могли да кажат на своите адвокати или роднини, а те пък от своя страна да кажат на някого, когото това наистина интересува, и така нататък. Изолацията не беше чак толкова ужасна, защото означаваше, че ѝ носеха храната и че тя разполагаше с целия физкултурен салон за себе си през единия час, в който я извеждаха от килията, освен това ѝ дадоха таблет с еднопосочна връзка, за да се развлича. Тя откри, че отново е започнала да гледа сериала „Емперо“, защото ѝ бе подръка, а и беше шарен и разсейващ. Дните се сливаха един с друг.