Лично Надаш намираше тези дейности по изчистване на имиджа за влудяващи. Разбираше нуждата от тях и неохотно приемаше, че Простър Ву е прав и те наистина предразполагат хората към нея. Но тя по принцип не се интересуваше дали хората я харесват. Не смяташе да бъде емперо на народа. Тази емперо щеше да премести цялата Взаимозависимост и повечето от „народа“ нямаше да я последва. Така че да дава безкрайни интервюта и да се опитва да си придаде загрижен и съчувствен вид, за нея бе просто загуба на време.
Това особено важеше в случаите, когато ѝ се налагаше да прекарва време с Юва Ву, хубавия, но вбесяващо малоумен племенник на Простър, от когото Надаш вече планираше да се отърве при пръв удобен случай, след като му роди дете. Вече го беше изпробвала в леглото да види как е. Отговорът бе: простоват. Но поне свършваше бързо.
Всички приготовления за коронацията за Надаш бяха губене на време — единственото, което ѝ бе доставило удоволствие, бе когато върза Кива Лагос за един шибан стол и я гледа как си плюе жлъчта в продължение на няколко минути. Кива бе права, Надаш нямаше намерение да спазва сделката, макар че трябваше да признае, че се подразни, че Кива го прозря толкова бързо и си поигра с нея не по-малко, отколкото самата тя с Кива. Кива винаги е била прекалено умна за свое собствено добро.
Надаш реши, че едно от първите неща, които ще направи, когато стане емперо, ще е да реши проблема с Кива. Тя беше… досадна. Надаш знаеше, че е имало бунт в затвора със строг режим „Емперо Хане II“, при който някои от затворниците са били ранени, а други изчезнали и се смятаха за мъртви. Реши, че в близко бъдеще там трябва да има нов бунт, с по-сигурни жертви.
Добрата новина беше, че цялото това чакане вече бе свършило. Всички блудкави интервюта, всички изтощителни „дискусии“ за имперската политика, всички спорове с все по-взискателния Простър Ву за едно или друго, всички гадости — всичко това много скоро щеше да остане в миналото. Беше достатъчно само да се поклони, да коленичи, да каже няколко думи — и готово. Церемонията трябваше да е кратка, много кратка, защото Надаш се бе съгласила да не приема множеството по-дребни титли, които първоначално щяха да преминат към Юва, а после към детето им, когато се роди, а Юва може да бъде отписан; той щеше да получи своя, по-малка церемония по-късно през седмицата. Също така архиепископ Коул щеше да стане кардинал Коул на друга церемония, на която Надаш не смяташе да присъства.
Влиза в катедралата, коленичи за петнайсет минути, казва няколко думи и се изправя като емперо. А после, най-накрая, можеше да се залови за истинска работа.
Тогава вече денят наистина щеше да е прекрасен за Надаш Нахамапитин.
Почти бяха свършили с церемонията, почти бяха стигнали до момента, когато тя щеше да стане де факто емперо Надаш I, когато се появи призракът.
Надаш чу мърморенето и прекалено високия шепот, преди да го види. Бе коленичила върху мрамора и очите ѝ проследяваха една от жилките в камъка, когато шепотът започна, а веднага след това секна монотонното дуднене на архиепископ Коул, който рецитираше думите от обреда за коронацията. Тъкмо това запъване в речта на Коул накара Надаш най-сетне да вдигне очи и тя видя, че Коул гледа право зад нея с объркано изражение на лицето. Тя проследи погледа му и съзря призрака на Грейланд II.
Първата ѝ мисъл бе „Някой ще бъде уволнен“. От своята гледна точка, гледайки Грейланд от долу нагоре, Надаш можеше да види прожекторите, чиито лъчи създаваха образа на бившата емперо точно зад мястото, където бе коленичила. Или някой по погрешка прожектираше образ на Грейланд, което бе провинение, заслужаващо уволнение, или пък го правеше умишлено, на шега или като изразяване на позиция, което заслужаваше не просто уволнение, ами и изхвърляне във вакуума.
Втората ѝ мисъл бе „Тя гледа право в мен“.
Така си и беше. Проекцията на Грейланд II се взираше не просто в Надаш, ами право в очите ѝ. Беше адски злокобно.
После проекцията заговори.
— Здравей, Надаш — каза тя. — Хубав ден за коронация.
Мърморенето в тълпата се усили. Когато Грейланд заговори, Надаш чу звука като отправен директно към нея, но знаеше, че е пратен и към цялата катедрала.
„Звукооператорът също ще изхвърчи“, помисли си Надаш.
— Не е смешно — процеди тя накрая.