— Хубаво — каза Кива. — Защото няма да те лъжа, тази работа си е малко зловеща.
— Знам. И аз съм на същото мнение.
— Е, как ще го направим? Имам предвид, как ще сложим край на Взаимозависимостта?
— Просто е. Ти ще нареждаш на хората какво да правят, за да подготвят отделните системи за изолация. Аз ще ти казвам дали те го правят и как да постъпиш, ако не го правят. С напредването на времето все повече системи ще бъдат изолирани и ще имаш все по-малко работа. Тогава ще започна да надзиравам системите посредством директна лъчева връзка, като ги държа в течение какви са последните данни за появата и изчезването на мимолетни струи и какви са последните научни постижения в манипулирането на плитчини на Потока. Ще действам като център за информация, след като всички дълготрайни струи изчезнат.
— Системите все пак ще останат свързани от временни струи.
— Мимолетни струи, да. Всяка от тях ще съществува по няколко месеца или години, но това е достатъчно за прехвърляне на информация или продукти, или за преместване на структури от една система в друга като част от дългото пътуване към Край.
— И ти ще накараш това да проработи?
Грейланд поклати глава.
— Много ще зависи от хората в отделните системи. Аз мога да им дам цялата необходима информация, с която разполагам, но щом Взаимозависимостта изчезне, те ще трябва сами да решават какво да правят с тази информация. Не мисля, че всички ще се доберат до Край. Но много от тях ще успеят.
— Това ще съсипе шибаната планета.
— Ако се научим да местим хабитати, хората ще продължат да си живеят в тях. Просто ще сме преместили цялата Взаимозависимост в една система.
Кива поклати недоверчиво глава.
— Ще бъде шибана навалица.
Грейланд се усмихна.
— Космосът е доста обширно място. Дори в рамките на една система.
— Щом казваш.
— Как е майка ти? — смени темата Грейланд.
— Шибано самодоволна — отвърна Кива. — Не знам защо изобщо те послушах и я направих херцогиня.
— Тя ми беше полезна. След като се превърнах в това, което съм, имах нужда от жив човек, който да ми помага да правя разни неща. Някой, на когото мога да вярвам, че ще се справи със задачите. Като да те измъкне от затвора например.
— Тя просто нае един транспортьор и каза на Сеня да се качи в него. Ти извърши истинското проникване в затвора.
— Нямаше да стане нищо, ако транспортьорът не бе там, за да те вземе. Знаеш, че тя никога не се е съмнявала, че си жива. Когато ѝ казах, че си, реакцията ѝ бе просто: „Ами, естествено“.
— Такава е майка ми — рече Кива.
— Благодаря ти, че остана жива, между другото. Ако беше умряла, щеше да ми се наложи да направя Марс емперо.
— Няма защо. Той наистина щеше да е ужасен в тази работа.
— Знам.
— Освен това, майната ти, че умря, Грейланд. Сега аз трябва да върша шибаната работа.
Грейланд се засмя.
— Има си и някои предимства. Ето например, имаш хубава къща.
— Шибаното място е обитавано от духове. Постоянно ми се мяркат пред очите.
— Е, преди да изчезне последната струя на Потока, можеш да заминеш за Край и да изоставиш къщата.
— Ще видим.
— Значи може и да останеш?
Кива помълча за момент.
— Знаеш ли, че майка ми, херцогинята, се връща обратно на Икои?
— Знам — потвърди Грейланд.
— Смята да умре там. Не скоро. Но някой ден. А дотогава ще направи каквото може, за да помогне на Икои да преживее изолацията. Не иска да изостави хората си.
— Знам. Майка ти е една от най-свестните сред нас.
— Аз не съм само емперо — каза Кива. — Освен това съм кралица на Средоточие. Когато приключа с Взаимозависимостта и нея я няма вече, в тази система все още ще останат стотици милиони хора. И не искам те да си мислят: „Бъзливата ни кралица ни заряза“.
— Мъдро.
— Както и да е, ти още ще си тук. Можеш от време на време да ме слушаш как мрънкам и се оплаквам от работата си. Нали разбираш, когато Сеня иска да си вземе почивка от мърморенето ми.
— Справедливо е. Радвам се, че имаш Сеня, Кива.
— Аз също се радвам — сподели Кива. — Макар че това беше напълно неочаквано.
— С любовта често е така — отбеляза Грейланд.
— Искам да те питам нещо — каза Марс. — Въпросът е странен, но бих искал да узная отговора.
— Разбира се — съгласи се Кардения.
— В нощта, когато ти… умря, ми се стори, че те чух да ме викаш по име на „Оверн“. Точно преди да се събудя. Направи ли го? Ти ли беше?
— Не — каза нежно Кардения. — Но ми се иска да бях.
Марс кимна и огледа Стаята на спомените.