Empire V [bg]

Получи се ето какво:

СТАС АРХОНТОФФ

Зъщо къжи Баш шеф всесветски
твой ладен тук дими бин сури?
Кои са Бени, Фици, Ери на пиръ?
Те твой ли са акционери?
Зъщо тъй непукулебимо
с бутуша жвакнеш в тъпутий?
Нъ кой къдиш в мъглатъ спиртнъ
пот купъли на Главмосстрой?
Щъсливо космите ти гняви виатър,
фърчът въф мутрътъ ти сламки и се миатът.
Мъ се пъзи, на Моргата Баш шефъ че видя
следътъ ти в торенътъ зъмя.

Прочетох това мрачно пророчество три пъти, проверявах и поправях грешките. Като поправих „твои“ на „твой“, с гордост усетих, че сам не разбирам написаното докрай. Ясен беше само произходът на заглавието — съществуваше гностичен текст „Ипостас Архонтов“, който бяхме минавали на урока по дискурс. Спомням си как тогава си помислих, че това е хубаво име за московски ресторантьор (любимецът на московската бохема Ипостас Архонтов открива нов гламурен вертеп „Сред хълмовете на Венера“…). А сега бойната муза бе напипала Ипостас в моята памет.

Особено ми харесваше дванайсетият ред — „зъмя“ на стандартен руски можеше да се разбира и като „змията“, а това, че е наторена — да се тълкува като смърт. И тогава страховитият смисъл на стиха, предричащ гибелта на княза на тоя свят — онази същата гностична змия с лъвска глава, се концентрираше в една точка, както и се изискваше. Впрочем тук би могло да иде реч и за самата Ищар — заради нейните дълги змиеподобни шии. Ноара обаче го разкарах.

Освен това беше трудно да не се обърне внимание на тези куполи, които един от моите предишни поетични визитьори бе сравнил с мигащи „буркани“. Ето така в душата на обикновения руски вампир се срещат великите епохи на нашата история — и тихо си стискат ръцете…

Кликнах бутона „Send“ двайсет секунди преди почервенялата секундна стрелка на моя екран да пресече финалната черта. Успях.

Екранът премигна и угасна. Когато светна отново, вертикална ивица го разделяше на две. Моето стихотворение се появи отдясно. А отляво възникна стихът, написан през това време от Митра. Той изглеждаше така:

COME RЯ

Комар
на дланта
макар и мъничък
зарад пропорциите
на тялото
прилича на воин могъщ,
потънал във мисли.
Главица — мъничка съвсем,
торс дълъг и кръгъл.
Да бе той човек,
той щеше да бъде
херой.

Митра беше направил гарантиращ победата ход.

Това несъмнено беше най-подлият способ за водене на бой — грамотното и политически коректно стихотворение на безкрил кариерист, наподобяващо някакви размисли за младия Ленин от седемдесетте години на миналия век. Комарът във всички времена е бил за вампирите същото като сакурата за японците — символ на красотата, съвършена в своята мимолетност. И още, струва ми се, в това имаше мистичен подтекст — на фреската в хамлета на Енлил Маратович беше изобразена смъртта на граф Дракула, благороден рицар в доспехи, от чиито разкъсани гърди към сивото небе отлиташе смиреното комарче на душата.

Митра беше написал своето стихотворение в обратната стълбица, за която говореше Балдур — сега най-накрая разбрах какво е това.

Само дето не се беше справил дотам изящно с дванайсетия ред. Комарът, разбира се, е герой, кой би го оспорил. Дето се вика, живял е, жив е и ще живее. Но беше много префърцунено да използва тази остаряла форма на думата.

И в този миг изведнъж стоплих. Той не просто наричаше комара герой, той още и го сравняваше с Хера. Това, разбира се, беше бронебоен комплимент — независимо от дългия кръгъл торс и неголямата глава. Все едно да наречеш по-обикновено момиче ангел.

Затова пък аз писах за най-важното, мислех си жално, и в моето стихотворение диша истинната поетична сила. В него са засегнати най-важни мирогледни пластове и се вижда драмата на човешкия дух. А най-важното е, че в него са отразени напълно всички културни и същностни проблеми на съвременната цивилизация…