Но в дълбините на душата си разбирах, че съм загубил. Стихотворението на Митра беше по-добро, това би го потвърдил всеки вампир. Оставаше само надеждата, че Хера ще ме разпознае по особеностите на стила. Тогава, ако тя поиска…
Екранът отново замига и аз разбрах, че сега ще се реши съдбата ми. Тази му половина, на която беше стихотворението на Митра, потъмня и в нея се появи надпис — по диагонал, върху стихотворните редове, сякаш някой пишеше с маркер направо върху екрана:
„Цункам те“.
Това още нищо не значи, помислих си аз упорито. След секунда потъмня и моята половинка на екрана. А по нея пробяга разтегнат тлъст ред:
„Оди се скрий бе, животно!“.
Усетих лека болка в областта на лакътната свивка, където иглата влизаше под кожата, и реших, че съм изместил превръзката с неловко движение. Опитах се да протегна към нея свободната си ръка, за да я поправя — но ръката не ми се подчини. А след това вълна от някаква принудителна умора премина през ума ми и загубих интерес към ставащото.
Следващите час или два ги помня само откъслечно. Пред мен на няколко пъти изникваха лицата на Балдур и Локи. Локи извади иглата от ръката ми, а Балдур със служебен глас ми прочете дуелния ордер на Митра. Съдържанието му беше следното:
„До Локи Девети от Митра Шести. Служебно.
Дуелен Ордер.
Рама Втори се държи глупаво и нагло. Но това предизвиква към него само жалост. При моя победа в това глупаво състезание, моля, да го привържат към същата шведска стена, от която някога го отвързах, за да го въведа в нашия свят. На масата пред него, моля, да се постави монитор, където да се предава изображение от камерата на моята игла за вратовръзка. Искам Рама Втори във всички подробности да види моята среща с тази особа, с чието търпение и доброжелателност той така нахално злоупотребяваше. Движен съм от двояки чувства. Първо, аз искам той да разбере как би трябвало да се държи възпитаният мъж, когато общува с дама. Второ, искам да поразвлека Рама Втори, познавайки склонността му към подобни зрелища. Време е най-накрая да се разкъса ексклузивната страст с нацисткия ас Рудел, в която Рама Втори търси спасение от самотата.
Готов съм за това да срещна Бога.
Митра Шести.“
Ядосах се даже в своя мътен транс — но цялата ми злоба не беше достатъчна да помръдна дори с пръст.
Локи и Балдур ме откъснаха от стола и ме понесоха към кабинета. Двамата Набоковци ме гледаха в упор — пределно погнусено, сякаш не можеха да ми простят поражението.
После ме завързаха за шведската стена. Почти не чувствах докосването на Балдур и Локи. Само когато твърде силно ми извиха ръката, усетих тъпа, сякаш обвита в памук болка. След това Балдур излезе и аз останах насаме с Локи.
Локи се спря пред мен и известно време изучава окото ми, като придърпа с пръст клепача. После силно ме ощипа по корема. Оказа се доста болезнено — коремът, както излезе, беше запазил чувствителността си. Опитах се да изстена, но не можех. Локи ме ощипа още веднъж, доста по-силно. Болката стана непоносима, но аз по никакъв начин не можех да й реагирам.
— Глупак! — рече Локи. — Глупак! Ти на какъв се правиш бе? Какво общо има тук „Ипостас Архонтов“? Ти въобще какъв си ни тука — пич, който играе на комар с живота или ляв мислител? „Князът на тоя свят“ и „Комарче“ е една и съща тема! Една и съща! Само формулировката е различна. Толкова ли не е ясно?
Той отново ме ощипа, и то така, че ми причерня пред очите.
— Ние всички бяхме сигурни, че ще победиш — продължи той. — Всички! Даже ти дадохме време да отидеш до кабинета и да си избереш какъвто щеш препарат. Аз заложих на тебе всичкия си свободен баблос, цели пет грама! Толкова ти за цял живот не можеш спести! Копелдак си ти, ето какво си!
Очаквах да ме ощипе още веднъж, но вместо това той изведнъж се разплака — със старчески, слаб и безсилен плач. После избърса с ръкав сълзите си заедно с размития филм и каза почти дружелюбно:
— Знаеш ли, Рама, какво казват — в хамлета си всеки има свой принц датски. То е ясно, разбира се. Но твоят нещо е съвсем изнаглял — в него вече всички наоколо взеха да се спъват. Време ти е да зарежеш тия левашки номера. Трябва да пораснеш. Защото този път доникъде няма да те доведе — казвам ти го като по-голям другар. Знаеш ли песента — „земя, небе, между земята и небето — война…“[40]. Не си ли мислил за какво е тя? Аз ще ти кажа. Войната е, защото никой не знае къде е небето и къде — земята. Има две небеса. Два противоположни върха. И всеки от тях иска да направи другия връх дъно. Чак след това той ще се нарича земя, когато въпросът се реши. Но в каква посока ще се реши, никой не е наясно. И ти в тая война си полеви командир, ясно? Князът на тоя свят си ти. А ако не можеш — иди в крайния окоп и се застреляй. Само че първо предай езика по щафета. И се застреляй не в глупаво стихче, а в реално време. Та така…