Аз вдишах дълбоко и в този момент той с невероятна сила ме ощипа направо по пъпа. За няколко секунди загубих съзнание от болка — Локи, изглежда, беше на Бонбон на смъртта. Когато дойдох на себе си, той вече се беше успокоил.
— Извинявай — каза. — Това е заради баблоса. Сам трябва да разбираш…
Разбирах. Затова, когато в стаята влезе Балдур, изпитах голямо облекчение.
След като примъкна масата до мен, Балдур постави на нея лаптопа, от който към коридора се точеха преплитащи се кабели. Завъртя екрана така, че да ми е удобно да гледам, и попита:
— Виждаш ли всичко? А?
Сложи ръка до ухото си, почака моя отговор и след като не го дочака, продължи:
— Мълчанието е знак на съгласие, ха-ха… Условията на ордера са изпълнени. Трябва да ти кажа, Рама, че много ти провървя. До този момент ти можеше много пъти да се разделиш с живота. А си жив и здрав. И ще се отървеш, изглежда, само със синина на лакътя. Поздравления, друже.
Виждах екрана добре. По него се разливаше сивкаво потрепване, в което не можеше да се различи нищо.
— Митра ще включи транслацията сам — каза Балдур. — Приятно прекарване.
Предполагах, че Локи ще ме ощипе още веднъж на прощаване, но това не се случи. Вратата хлопна и аз останах сам.
Дълго време екранът на стоящия пред мен лаптоп показваше сиви снежинки, каквито се виждат, ако включиш телевизора на ненастроен канал. После го преряза ярка хоризонтална черта. Тя се разтегна на цял екран и аз видях Митра. По-точно неговото отражение — стоеше пред огледалото и се сресваше.
— Пети, пети, аз съм седми — каза той и се усмихна. — Как ме чувате?
Той посочи към блестящата игла на своята вратовръзка, а след това я потърка с пръст. Чух звук, наподобяващ далечен гръм.
— Просто поразително е до какви висини достигна техниката. Но все пак прогресът си има граници. Мен винаги ме е интересувало може ли да се заснеме с камера нашият полет? Днес ще разберем. Хера ми определи среща в Хартланд, на самото дъно. Момичето има стил. Сам разбираш, трябва да стигна дотам не с кола, а на крилете на любовта. Интересно, на теб дали щеше да ти стигне ентусиазмът?
Той се обърна и аз престанах да го виждам в огледалото. Сега пред мен имаше просторно помещение с наклонени прозорци — явно голямо таванско помещение. Мебели почти нямаше, затова пък покрай стените бяха изправени статуи на известни хора — Мик Джагър, Шамил Басаев, Бил Гейтс, Мадона. Те бяха сякаш замразени в блокове черен лед, а на лицата им бяха застинали гримаси на страдание. Аз знаех, че това е московска мода, провокирана от „Хрониките на Нарния“ — съществуваше дизайнерска фирма, специализирана в такова оформление на интериора и не беше особено скъпо.
После видях ръцете на Митра. Държаха флакон във вид на сгънал крилете си прилеп — Митра специално го поднесе към гърдите си, където беше камерата, за да го разгледам. Флаконът изчезна от моето полезрение и аз чух звън на пръскащо се стъкло — Митра го беше треснал в пода като чашка след изпит тост.
Видях бяло кожено кресло. То се приближи, излезе извън края на екрана и изчезна. Пред мен се оказа решетката на камината. Решетката дълго не помръдна — явно не помръдваше и седящият в креслото Митра. А после картината се изгуби и по екрана плъзнаха сивите ивици на смущенията. Звукът също изчезна.
Паузата продължи много дълго — не по-малко от два часа. Аз задрямах. Когато на екрана отново се появи картина, тя беше без звук. Възможно е да съм пропуснал нещо.
Към мен плаваше тесен коридор, изсечен в скалата. Това беше Хартланд. Щом влезеше в поредната олтарна стая, Митра всеки път се кланяше на сухата глава над олтара. Аз даже не знаех, че е прието да се прави така — никой не ми беше казал.
В една от стаите до олтара стоеше Хера. Разпознах я веднага, независимо от необичайното за нея облекло — дълга рокля, простичка и скромна, която я правеше да изглежда като ученичка. Много й отиваше. Ако можех да изключа компютъра, щях да го направя. Но не можах да се накарам да замижа.
Хера не тръгна към Митра, а се обърна и изчезна в страничния коридор — там, където беше тъмно. Митра тръгна след нея.
Отначало екранът оставаше черен. После на него грейна светло петно. То се превърна в белия правоъгълник на врата. Отново видях Хера. Тя стоеше подпряна на стената и склонила глава — сякаш тъгуваше за нещо. И приличаше на фиданка, на някаква начинаеща ива, трогателно стараеща се да пусне коренчета на брега на древна река. Дърво на живота, което още не знае, че е Дърво на живота. Или вече знае… Митра спря и аз почувствах — видяното го развълнува също така, както и мен.